Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Тръпката поклати глава отвратено.

— Вие имате страшно шибани методи за война.

— Няма хубави методи за война, приятелю.

— Каза, че им отвличаш вниманието — прекъсна го Монца.

— Да.

— От какво?

Чу се внезапно съскане, пламна огън и Монца посегна към меча си и се извъртя. Ишри се беше опънала на сандъците като мързелива стара котка на слънце. Главата й беше отметната назад, единият й дълъг бинтован крак висеше от ръба и се клатеше лекичко.

— Не може ли просто да влезеш и да кажеш здрасти? — озъби се Монца.

— Къде му е веселото?

— Трябва ли да отговаряш на всеки въпрос с друг?

Ишри притисна ръка към бинтованите си гърди и ококори очи.

— Кой? Аз? — Търкаляше нещо между дългите си пръсти. Черно зрънце, което хвърли с нечовешка точност към лампата до Тръпката. То избухна, напука стъклото и хвърли искри. Севернякът залитна, изпсува и започна да тръска въгленчета от рамото си.

— Някои от хората взеха да го наричат гуркулска захар. — Коска млясна с устни. — Звучи по-сладко от гуркулски огън.

— Две дузини бурета — каза Ишри. — Подарък от пророк Калул.

Монца се намръщи.

— За човек, когото изобщо не сме виждали, той май ни харесва доста.

— Нещо по-добро… — Тъмнокожата жена се изсули от сандъците като змия. По тялото й преминаваха вълни, сякаш нямаше кости. — Той мрази враговете ви.

— Няма по-добра основа за съюз от взаимната омраза. — Коска наблюдаваше гърчовете й със смес от недоверие и изумление. — Това е нова епоха, приятели. Едно време трябваше да копаем с месеци галерии по стотици метри, да слагаме тонове дървен материал за подпори, да напълним тунела със слама и масло, да ги запалим, да бягаме сякаш от ада — и в половината случаи стените не падаха. Сега е необходима само достатъчно добра шахта, слагаш захарта, палиш искрата и…

— Бууум — каза Ишри, изправи се на пръсти и се протегна.

— Буффф — добави Коска. — Очевидно вече всички правят обсадите така, а кой съм аз, че да страня от модата… — Изтупа прахоляк от кадифения си жакет. — Сесария е гений в минното дело. Едно време събори камбанарията на Ганчета. Вярно, че беше преди уговореното време и няколко души загинаха при срутването. Разправял ли съм ви…

— А като съборите стената? — попита Монца.

— Нашите хора ще нахлуят през пробива, ще надвият зашеметените защитници и външната стена ще е наша. След това, през градините, ще имаме подходящ терен и достатъчно пространство, за да използваме численото си превъзходство. Превземането на вътрешните стени ще е стандартен въпрос на стълби, кръв и алчност. След това щурмуваме двореца и действаме по обичайната процедура. Аз ще си получа плячката, а ти…

— Отмъщението. — Монца сви очи към назъбените стени на крепостта. Орсо беше някъде там. Само на няколкостотин крачки. Може би заради нощта, огъня, замайващата смес от мрак и опасност, но усети, че част от старото й въодушевление се завръща. Онзи нажежен гняв, който бе усетила, когато изкуцука от колибата на крадеца на кости в дъжда. — Колко време ще отнеме прокопаването на шахтата?

Дружелюбния вдигна поглед от заровете.

— Двайсет и един ден и шест часа. С това темпо.

— Срамота. — Ишри се нацупи. — Толкова обичам фойерверки. Но трябва да се върна в Юга.

— Писна ли ти вече от компанията ни? — попита Монца.

— Брат ми е убит. — В черните й очи нямаше никаква емоция. — От жена, търсеща отмъщение.

Монца се намръщи. Не беше сигурна дали не й се подиграва.

— Тези кучки винаги намират начин да си го върнат, нали?

— Но винаги на грешните хора. Брат ми е късметлия, той е при Бог. Поне така ми казват. Но останалата част от семейството страда. Сега трябва да работим по-усърдно. — Тя се смъкна ловко по стълбата и наклони глава почти под прав ъгъл. — Гледай да не те убият. Не искам цялото ми старание да отиде напразно.

— Старанието ти ще е първата ми грижа, докато ми прерязват гърлото.

Отговори й тишина. Ишри беше изчезнала.

— Май взеха да ти свършват смелчаците — обади се Тръпката.

Коска въздъхна.

— По принцип нямаше много. — Наемниците вече се връщаха по каменистия склон, осветени от трепкащите огньове над тях. Монца зърна как последната стълба пада заедно с една-две фигури на върха й. — Не се тревожете. Сесария продължава да копае. Въпрос на време е Стирия да се обедини. — Извади от вътрешния си джоб метална манерка и разви капачката. — Или докато Орсо не се усети и не ми предложи достатъчно, за да сменя отново страните.