Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Спокойно, здравеняко. — Виктус вдигна ръце и пръстените му проблеснаха. — Тръгвам, не се притеснявай. — Обърна се демонстративно и закрачи в тъмнината. — Вие двамата трябва да поработите над гнева си. — Вдигна пръст и го размаха през рамо. — Няма причина да се палите за всяко дребно нещо. Това ще завърши само с кръв, повярвайте ми!

На Монца не й беше трудно да му повярва. Всичко, свързано с нея, завършваше с кръв. Осъзна, че е останала сама с Тръпката. Нещо, което избягваше през последните седмици като чумата. Знаеше, че трябва да каже нещо, да направи някаква стъпка към подобряване на нещата. Имаха си проблеми, но севернякът поне беше неин човек, а не на Рогонт. Пред следващите дни можеше да има нужда от някой, който да й спаси живота, а той не беше чудовище, както и да изглеждаше.

— Тръпка. — Той се обърна към нея, все още стиснал ножа. Острието и стоманеното око отразяваха факлата. — Слушай…

— Не, ти слушай. — Той оголи зъби и направи крачка към нея.

— Монца! Дойде! — Коска се появи от единия окоп и разпери ръце. — И любимият ми северняк! — Не обърна внимание на ножа и раздруса лявата му ръка. След това сграбчи Монца и я разцелува по бузите. — Нямах възможност да те поздравя за речта. Родена във ферма. Добър ход. Скромност. И приказки за мир. От теб? Сякаш фермер обяснява как се надява на глад. Дори дърт циник като мен нямаше как да не се трогне.

— Начукай си го, дъртако. — Но бе тайно доволна, че не й се налага да е груба.

Коска вдигна вежди.

— Но ти опита да кажеш правилните неща…

— Някои хора не обичат истината — прошепна гробовно Тръпката и прибра ножа. — Не си ли го научил още?

— Всеки ден от живота е урок. Насам, другари! Елате тук и ще видите чудесната гледка от щурма.

— Нападате ли? Сега?

— Пробвахме през деня. Не се получи. — Сякаш и през нощта не се получаваше по-добре. В съседния окоп имаше ранени. Гримаси, стонове, кървави превръзки. — Къде е благородният ми работодател негово превъзходителство херцог Рогонт?

— В Талинс. — Монца се изплю на пода. Имаше достатъчно кал за тази цел. — Подготвя се за коронацията.

— Толкова скоро? Предполагам знае, че Орсо е жив и ще остане жив и здрав още известно време? Няма ли поговорка да не продаваш кожата на лъва, преди да си го убил?

— Споменах му го. Много пъти.

— Представям си. Змията на Талинс съветва към предпазливост Закъсняващия херцог. Сладка ирония!

— Няма полза. Хванал е всички дърводелци, шивачи и бижутери да се трудят в Сградата на Сената. Подготвят я за церемонията.

— Сигурен ли е, че скапаното място няма да се срути върху него?

— Да се надяваме — промърмори Тръпката.

— Това щяло да подчертае гордите спомени от имперското минало на Стирия — обясни Монца.

— Или срамното рухване на последното усилие за единство — изсумтя Коска.

— Споменах и това. Много пъти.

— Пренебрегва ли те?

— Взех да свиквам.

— Високомерие! Като страдащ от дълго време, бързо разпознавам симптомите.

— Значи това ще ти хареса. — Монца не можеше да не се подсмихне. — Внася хиляда бели славейчета от далечния Тонд.

— Само хиляда?

— Явно са символ на мира. Ще ги пуснат над тълпата, когато излезе да я поздрави като крал на Стирия. И почитатели от целия Кръг на света, графове, херцози, принцове и дори богът на шибаните гуркули ще аплодират гигантското му самомнение и ще се надпреварват да му ближат задника.

Коска вдигна вежди.

— Да не долавям влошаване на отношенията между Талинс и Осприя?

— Има нещо в короните, което кара хората да се държат като глупаци.

— Сигурно си споменала и това?

— Повтарях му го, докато не прегракнах, но той не пожела да ме послуша.

— Изглежда, ще е интересно събитие. Жалко, че няма да присъствам.

Монца се намръщи.

— Няма ли?

— Аз? Не, не, не. Само ще разваля настроението на всички. Има притеснения за някаква съмнителна сделка за херцогство Визерин, ще повярваш ли?

— Никога.

— Кой знае как започват тези долни слухове? А и някой трябва да прави компания на херцог Орсо.

Тя го погледна кисело.

— Разбрах, че двамата вече сте си поговорили.

— За дребни неща. Време, вино, жени, неизбежното му унищожаване, такива работи. Каза, че ще ми вземе главата. Отвърнах, че разбирам ентусиазма му, защото и аз я намирам за много полезна. Беше твърд, но забавен диалог, макар че честно казано, той беше малко докачлив. — Коска размаха дългия си пръст. — Сигурно обсадата го е изнервила.

— Значи не сте обсъждали да смениш страните?