Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Груло внимателно прочисти гърлото си.

— Разбира се.

— Стига глупости! — озъби се Рогонт. — Дайте ми тая проклета диадема!

Скавиер извади тънък златен обръч. Монца бавно се обърна към тълпата.

— Жители на Стирия! — викна Рогонт зад нея. — Представям ви Великата херцогиня на Талинс — Монцаро!

Монца усети леката тежест на златната диадема на главата си.

И просто така беше издигната във висините на властта.

Всички коленичиха. На площада настана тишина и Монца можеше да чуе птиците на фронтона. Дори долови цопването на няколко курешки вдясно.

— Какво чакат? — прошепна тя на Рогонт, като се стараеше да не мърда устни.

— Реч.

— От мен ли?

— От кой друг?

Заля я трескав ужас. Като гледаше, тълпата я превъзхождаше с пет хиляди към едно. Но знаеше, че ако първото й действие като държавен глава е да избяга от подиума, ще направи лошо впечатление. Затова тръгна бавно напред. Най-тежката стъпка, която бе правила. Мъчеше се да събере мислите си и да изрови някакви думи за краткия миг, с който разполагаше. Подмина голямата сянка на Скарпиус и се озова сред море от извърнати нагоре лица, пълни с надежда. Накъсаното им мърморене премина в нервен шепот и накрая в неестествена тишина. Отвори уста, без да има представа какво точно ще излезе.

— Никога не съм… — Гласът й беше доста писклив. Изкашля се, за да прочисти гърло, и се изплю през рамо, макар да знаеше, че не е подходящо да го прави. — Никога не съм си падала по речите! — Това поне беше очевидно. — По-добре да свършиш нещо, отколкото само да говориш за него! Родена съм във ферма. Първо ще се разправим с Орсо! Ще се отървем от този мръсник. След това… битките свършват. — Сред коленичилата тълпа се разнесе странно мърморене. Нямаше усмивки, но имаше просълзени очи и кимащи глави. Монца се изненада от болезнения копнеж в гърдите си. Не беше предполагала, че някога ще иска битките да престанат. Не разбираше от нищо друго.

— Мир. — Мърморенето се разнесе отново. — Ще си имаме крал. Цяла Стирия ще тръгне в една посока. Край на Кървавите години. — Помисли си за вятъра сред житата. — Ще се опитаме да отглеждаме реколта. Не мога да ви обещая по-добър свят, защото той си е такъв. — Премести тежестта си от единия крак на другия. — Мога да ви обещая, че ще направя всичко по силите си. Нека си поставим за цел да изкараме достатъчно за всички и да видим какво ще стане. — Улови погледа на един старец, който я гледаше с насълзени очи. Беше притиснал шапката си към гърдите си и устните му трепереха.

— Това е всичко! — отсече тя.

Всеки нормален човек щеше да е леко облечен в толкова горещ ден, но Муркато с присъщата си опърничавост беше с пълна, при това изключително натруфена броня. Затова единствената възможност за Морвийр беше да се прицели в откритото й лице. Малка цел, но пък представляваше по-задоволително предизвикателство за стрелец с неговите изключителни качества.

За негов ужас в последния момент тя мръдна — погледна надолу — и стреличката пропусна лицето й на косъм й се заби в една от колоните на древната сграда на Сената.

— Проклятие! — изсъска той. Пръстите му намериха нова стреличка, махнаха предпазителя и я поставиха нежно в отвора. За съжаление злата съдба, която го преследваше от детство, се намеси отново, защото в този миг Муркато завърши некомпетентната си риторика с небрежното: „Това е всичко!“. Тълпата избухна в аплодисменти и лакътят му бе избутан от някакъв ръкопляскащ селянин, застанал до прага, зад който се бе скрил.

Смъртоносната стреличка пропусна целта и изчезна някъде в тълпата около платформата. Мъжът, чиито невъздържани жестикулации бяха причина за пропуска, се обърна и на широкото му мазно лице започна да се изписва подозрение. Приличаше на работник. Ръце като дънери и едва доловим интелект в свинските очички.

— Ей, ти какво…

Проклетият пролетариат беше провалил тотално опита на Морвийр.

— Искрено съжалявам, но може ли да те помоля да подържиш това?

— А? — Мъжът погледна към тръбичката, която се озова в мазолестите му длани. — Ау! — Морвийр убоде китката му с игла. — Какво правиш бе?

— Изключително съм благодарен. — Морвийр прибра тръбичката и иглата в безбройните си скрити джобове. На повечето хора е нужно доста време, за да се ядосат истински. Първо следва предсказуем ритуал на размяна на обиди, заплахи, позиране, бутане и тем подобни. Мигновеното действие не им е познато. Затова ръчкащият с лакът тепърва започваше да се ядосва.