Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Засега продължи да си тананика, докато конят й отминаваше.

Толкова много хора. Твърде много, за да ги преброи. Ако опиташе, започваше да се чувства странно. Внезапно мярна лицето на Витари в тълпата. До нея стоеше слаб мъж с къса светла коса и застинала усмивка. Дружелюбния се изправи на стремената, но някакво знаме му препречи погледа и моментът отмина. Хиляди други лица в заслепяваща плетеница. Реши да гледа процесията вместо тях.

Ако бяха в Убежището, а Муркато и Тръпката бяха затворници, щеше несъмнено да знае, по погледа на северняка, че иска да я убие. Но уви, това не беше Убежището и Дружелюбния не разбираше тукашните правила. Особено по отношение на жените, защото принципно му бяха чужди. Може би Тръпката я обичаше и този гневно гладен поглед го изразяваше. Дружелюбния знаеше, че те се шибаха във Визерин. Беше ги чул многократно. Но май напоследък тя се шибаше с Великия херцог на Осприя и Дружелюбния не разбираше как се вписва това в останалото. Ето това беше проблемът.

Дружелюбния така и не бе разбрал шибането, камо ли любовта. Когато се прибраха в Талинс, Саджаам го водеше понякога на курви и казваше, че това било награда. Беше грубо да я откаже, колкото и да не я желаеше. На първо място му беше трудно да задържи оная си работа твърда. Най-голяма наслада от тази тегава работа му носеше броенето на тласъците, докато приключи.

Опита да успокои опънатите си нерви, като брои ударите на копитата на коня. Най-добре беше да избягва притеснителните обърквания, да запази тревогите за себе си и да види как ще се развият нещата. В крайна сметка на него не му пукаше, дори Тръпката да я убиеше. Сигурно много хора искаха да я убият. Така се получава, като станеш твърде забележителен.

Тръпката не беше чудовище. Просто му беше писнало.

Писнало му беше да го правят на глупак. Писнало му беше добрите намерения да го таковат отзад. Писнало му беше да се притеснява за съвестта си. Писнало му беше да се притеснява от чуждите тревоги. И най-вече му беше писнало да го сърби лицето. Намръщи се и зачопли белезите с нокти. Монца беше права. Милостта и страхливостта бяха едно и също. Никой не раздаваше награди за добро поведение. Нито в Севера, нито тук, нито никъде. Животът беше гадно копеле и даваше само на тези, които сами си вземаха. Животът беше на страната на най-безскрупулните, най-кръвожадните, най-коварните и аплодисментите на тези глупаци го доказваха. Гледаше как Монца язди черния си кон в челото, а вятърът развява черната й коса. Тя беше права за всичко, повече или по-малко.

И той щеше да я убие, кажи-речи, само защото се шибаше с друг.

Мислеше как я намушква, посича и наранява по десет различни начина. Мислеше си за белезите на ребрата й и как би плъзнал ножа си между тях. Белезите на врата й и как пръстите му щяха да полегнат на точното място, за да я удушат. Предполагаше, че ще му е добре да е до нея за последно. Странно, че бе спасил живота й толкова пъти, рискувайки своя, а сега мислеше само какъв е най-добрият начин да я убие. Кървавия Девет беше прав. Между любовта и омразата имаше разстояние колкото острието на един нож.

Тръпката знаеше сто начина, по които да убие жена. Проблемът беше къде и кога. Тя беше постоянно нащрек и очакваше покушение. Може би не от него, но все отнякъде. Несъмнено имаше и други хора, които я дебнеха. Рогонт го знаеше и беше внимателен с нея като скъперник със съкровището си. Искаше тя да привлече населението на негова страна и постоянно я охраняваше. Тръпката трябваше да изчака и да подбере момента. Трябваше да е търпелив. Карлот беше права. Нищо хубаво не става бързо.

— Стой близо до нея.

— А? — Самият Велик херцог Рогонт се беше приближил от сляпата му страна. Тръпката едва се сдържа да не стовари юмрук в усмихнатото красиво лице.

— Орсо още има приятели наоколо. — Очите на Рогонт оглеждаха нервно тълпата. — Агенти. Убийци. Навсякъде дебне опасност.

— Опасност? Всички изглеждат толкова щастливи.

— Шегуваш ли се?

— Не знам как се прави. — Лицето на Тръпката беше спокойно, отпуснато. Рогонт не можеше да разбере дали му се подиграва.

— Стой близо до нея! Нали уж си телохранител!

— Знам какво съм. — Тръпката докара най-широката си усмивка. — Не се безпокой за това. — Смушка коня си напред. По-близо до Монца, както му бяха наредили. Достатъчно близо, за да види как мускулите на стиснатата й челюст потръпват. Достатъчно близо, за да извади брадвата и да й разцепи черепа.

— Знам какво съм — прошепна той. Не беше чудовище. Просто му беше писнало.