Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Ти… — Мъжът сграбчи Морвийр за реверите. — Ти… — Очите му се подбелиха. Заклати се, примигна и изплези език. Морвийр го подхвана под мишниците, защото коленете му се подгънаха, и го спусна на земята с неприятно сецване на гърба.

— Какво му стана? — изръмжа някой. Морвийр вдигна очи и видя петима-шестима подобно изглеждащи индивиди, които му се мръщеха.

— Прекалил е с бирата! — Отровителят успя да добави фалшиво засмиване. — Напълно е неадекватен.

— Неа-кво? — попита един.

— Напил се е! — отвърна Морвийр. — От радост, че прочутата Змия на Талинс вече е господарка на съдбите ни! Както се радваме и ние, нали?

— Аха — отвърна мъжът объркано, но донякъде спокойно. — Разбира се. Муркато! — завърши той нелепо под одобрителните възгласи на маймуноподобните си приятели.

— Родена сред нас! — извика друг и размаха юмрук.

— О, абсолютно. Муркато! Свобода! Надежда! Край на пределната глупост! Хайде, приятел! — Морвийр изпъшка и повлече едрия мъж, вече едър труп, към сенките на прага. Намръщи се от болката в гърба. След това видя, че никой не му обръща внимание, и изчезна в тълпата. Кипеше от възмущение. Беше наистина непоносимо, че тези идиоти се радваха за жена, която бе родена в пущинака, на ръба на талинската територия, където границата непрекъснато се местеше. Безскрупулна, коварна, лъжлива, подлъгваща помощнички масова убийца, шумно шибаща се крадлива селянка без следа от съвест, чиито квалификации за командване са свеждаха до груби обноски, няколко победи срещу некомпетентни противници, споменатата склонност към прибързани действия, падане в пропаст и по случайност невероятно привлекателно лице.

Трябваше да признае — за кой ли път, — че животът е неимоверно по-лесен за красивите.

Много неща се бяха променили, откакто Монца яздеше за последно към Фонтецармо и се смееше с брат си. Не можеше да повярва, че е минала само година. Най-мрачната, луда и кървава година в живот, пълен с такива години. Година, през която се бе превърнала от труп в херцогиня, а до края й имаше предостатъчно време, за да се случи обратното.

Този път беше залез, а не зазоряване. Слънцето се спускаше зад тях, докато яздеха по виещия се път. На всяко по-равно място имаше опънати палатки. Войниците се бяха скупчили около трепкащите лагерни огньове. Ядяха, пиеха, оправяха ботуши и доспехи. Гледаха минаващата Монца с безразличие.

Преди година нямаше почетна стража. Сега дузина лично подбрани мъже на Рогонт я следваха като кутрета където и да отидеше. Цяло чудо беше, че не се бутаха и в тоалетната с нея. Бъдещият крал не искаше да я бутнат отново в пропастта. Не и преди да го короняса, във всеки случай. Преди дванайсет месеца тя помагаше на Орсо за короната, а Рогонт й беше смъртен враг. За жена, която държи на думата си, беше сменила доста позиции за четири сезона.

Преди разполагаше с Бена. Сега беше Тръпката. Което значеше, че не говореха въобще, камо ли да се смеят. Погледна го. Лицето му беше просто тъмно очертание, изкуственото око проблясваше с отиващата си слънчева светлина. Знаеше, че той не вижда нищо с него, но имаше чувството, че е постоянно втренчено в нея. Въпреки че почти не говореха, постоянно чуваше: „Трябваше да си ти“.

На билото горяха огньове. Светли точки на склоновете, жълто сияние зад черните стени и кули, кълба пушек, издигащи се към вечерното небе. Пътят зави още веднъж и свърши пред барикада от три преобърнати каруци. Виктус седеше на походен стол и топлеше ръце на огъня. Колекцията откраднати верижки проблясваше около врата му. Той се усмихна и възкликна:

— Великата херцогиня на Талинс в нашия лагер! Ваше превъзходителство, посрамвате ни! Ако имахме повече време да се подготвим за височайшата ви визита, щяхме да направим нещо за тази мизерия. — Разпери ръце и посочи околните камънаци, кал и преобърнатите каруци.

— Виктус. Въплъщението на наемническия дух. — Тя се смъкна от седлото, като се помъчи да скрие болката. — Лаком като патица, смел като гълъб, лоялен като кукувица.

— Винаги съм взимал пример от благородните птици. Боя се, че ще трябва да оставите конете, защото оттук почват окопите. Херцог Орсо не е гостоприемен домакин. Обстрелва посетителите си с катапулти. — Изправи се и протегна ръка, отрупана с пръстени. — Да накарам ли няколко момчета да те носят?

— Не, благодаря. Ще ходя.

Той я погледна подигравателно и похотливо.

— Не се съмнявам, че ще си чудесна гледка. Все пак мислех, че може да се облечеш в коприна, предвид новото си положение.