Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Ще дойде.

— И тогава?

— Ще го убием — изръмжа Тръпката. Някой му беше дал щит и тежка брадва с шип от другата страна. Той замахна пробно със злоба.

Монца изпъна врат и преглътна.

— Ами ще изчакаме и ще видим.

— Ще изчакаме и ще видим — засмя се Коска. — Любимият ми план.

В далечината се чу трясък, викове и едва доловим звън на стомана. Монца опипа с лявата си ръка дръжката на меча си.

— Чухте ли? — Отпуснатото лице на Салиер беше пребледняло. Стражите му, разпръснати из градината, опипваха оръжията си и не изглеждаха по-ентусиазирани. Това беше проблемът, когато си изправен пред смърт, както казваше Бена. Колкото повече приближава моментът, толкова по-страшен изглежда. Тръпката сякаш нямаше колебания. Може би нажеженото желязо ги бе прогорило. Коска също нямаше проблеми. Усмивката му се разширяваше с всеки миг. Дружелюбния седеше наблизо и хвърляше заровете си.

Вдигна поглед към нея с обичайното си празно изражение.

— Пет и четири.

— Това добре ли е?

Той сви рамене.

— Девет.

Монца повдигна вежди. Наистина беше събрала странна група. Но когато планът ти е откачен, ти трябват откачени да го изпълнят.

Нормалните могат да се изкушат да потърсят по-добра работа.

Нов трясък и тънък писък, този път по-близо. Войниците на Ганмарк си пробиваха път през двореца към градината в центъра. Дружелюбния хвърли заровете още веднъж, след което ги прибра и стисна меча си. Монца опитваше да стои спокойно, гледаше вратата към галерията с картини и коридора към останалата част на палата. Единственият вход.

През арката се подаде глава с шлем. Последвана от бронирано тяло. Талински сержант с меч и щит. Мина внимателно покрай решетката. Излезе предпазливо на открито и им се намръщи.

— Сержант — поздрави го жизнерадостно Коска.

— Капитане. — Мъжът се изпъна и свали оръжието си. Последваха го още няколко души. Добре въоръжени ветерани, готови за бой. Изглеждаха изненадани, но не и нещастни да видят свои хора в градината. — Той ли е? — попита сержантът и посочи Салиер.

— Той е — усмихна се Коска.

— Брей. Дебело копеле, а?

— Да, доста е тлъстичък.

Появиха се още войници, а зад тях група щабни офицери, с мечове, но без брони. Начело вървеше мъж с меко лице, влажни очи и властно излъчване.

Ганмарк.

Монца може и да изпитваше мрачно задоволство, че бе предвидила действията му, но то бе изтикано от горещата омраза, когато го зърна. Генералът носеше дълъг меч на лявото си бедро и къс на дясното. Според традициите на Съюза.

— Обезопасете галерията! — нареди той и тръгна към градината. — Не искам никакви щети по картините!

— Да, сър! — Мъжете се разтичаха да изпълнят заповедта. Много мъже. Монца ги наблюдаваше със стиснати зъби. Може би твърде много, но вече нямаше накъде да се отстъпва. Единственото, което имаше значение, бе да убие Ганмарк.

— Генерале! — Коска се изпъна в поздрав. — Заловихме херцог Салиер.

— Виждам. Браво, капитане. Ще получите награда за бързината си. Изключителна бързина. — Той се поклони подигравателно. — Ваше превъзходителство, за мен е чест. Великият херцог Орсо ви праща братски поздрави.

— Да му сера на поздравите — озъби се Салиер.

— И съжаленията си, че не може да види поражението ви лично.

— Да му сера и на съжаленията.

— Несъмнено. — Ганмарк се обърна към Коска. — Сам ли беше?

Коска кимна.

— Чакаше, сър, и гледаше това. — Махна към голямата статуя в центъра на градината.

— Воинът на Бонатин. — Ганмарк я обиколи и се усмихна на мраморния образ на Столикус. — На живо е още по-красив. Ще изглежда много добре в градините на Фонтецармо. — Беше само на пет крачки. Монца опита да затаи дъх, но сърцето й биеше до пръсване. — Трябва да ви поздравя за чудесната колекция, ваше превъзходителство.

— Да ти сера на поздравленията.

— Явно серете навсякъде. Но пък за човек с вашите размери не е учудващо. Докарайте го по-близо тоя дебелак.

Това беше моментът. Монца стисна калвеса и хвана Салиер под лакътя. Коска застана от другата му страна. Офицерите и войниците на Ганмарк се бяха разсеяли — гледаха статуята, Салиер, градината, галериите. Двама стояха до генерала, единият с изваден меч, но не изглеждаха нащрек. Не бяха подготвени. Нали уж всички бяха на една страна.

Дружелюбния стоеше неподвижно, като статуя с меч в ръка. Щитът на Тръпката беше отпуснат, но кокалчетата около дръжката на брадвата бяха побелели, а окото му трескаво оглеждаше противниците. Когато приближиха Салиер, Ганмарк се усмихна широко.