Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Може би. — Шенкт извади пръста си с лек засмукващ звук и Саджаам падна на пода. Мокрото му от пот лице беше разкривено от болка.

— Моля те — изпъшка той. — Мога да ти помогна. Да ти помогна да я откриеш.

Шенкт клекна до него. Окървавените му ръце висяха от коленете на окървавените панталони.

— Вече ми помогна. Другото го остави на мен.

— Имам пари! Имам пари.

Шенкт не каза нищо.

— Мислех да я издам на Орсо, когато цената стане достатъчно висока.

Отново нищо.

— Това няма да ми помогне, нали?

Мълчание.

— Казах на тая кучка, че един ден ще ме затрие.

— Прав си бил. Дано това те успокои.

— Не особено. Трябваше да я убия още тогава.

— Но реши да изкараш малко пари. Искаш ли да кажеш нещо?

Саджаам го изгледа.

— Какво да кажа?

— Някои хора държат на последните думи. А ти?

— Какво си ти? — прошепна Саджаам.

— Бил съм много неща. Ученик. Пратеник. Крадец. Войник в древни войни. Слуга на могъщи сили. Участник във велики събития. Сега? — Шенкт изду недоволно бузи и огледа пръснатите из стаята осакатени тела. — Сега съм човек, който урежда чужди сметки.

Ръцете на Монца трепереха, но това не я изненадваше. Опасност, страх, неяснота дали ще преживее следващия момент. Брат й бе убит, тялото й бе осакатено, всичко, което бе постигнала, беше изгубено. Болката, трескавата нужда от хъск, невъзможността да се довери на някого, ден след ден, седмица след седмица. Освен това беше причинила толкова смърт в Уестпорт и Сипани, че това тежеше на раменете й като товар камъни.

Последните месеци можеха да накарат всеки да се разтрепери. А може би беше и заради това, че беше гледала как вадят окото на Тръпката и очакването тя да е следващата.

Погледна нервно към вратата между неговата и нейната стая. Скоро щеше да се събуди. Да пищи отново, което беше достатъчно лошо, или да мълчи, което я караше да се чувства още по-зле. Моментът, в който я поглеждаше с единственото си око. Обвиняващият поглед. Знаеше, че трябва да му е благодарна и да се грижи за него, както се бе грижила за брат си. Но част от нея желаеше само да го рита безспир. Може би, когато Бена умря, всичко човешко и топло в нея беше изгнило на онзи планински склон.

Свали ръкавицата и погледна ръката си. Розовите белези от наместването на костите. Дълбоката линия, прорязана от жицата на Гоба. Сви пръстите си в юмрук — освен кутрето, което продължаваше да стърчи упорито, като ветропоказател. Не болеше като едно време, но достатъчно, че да я накара да се намръщи. Болката преряза страха и смачка колебанията.

— Отмъщение — прошепна тя. Единственото важно беше да убие Ганмарк. Ганмарк с мекото тъжно лице и воднистите очи. Колко спокойно прободе Бена в корема. Как претърколи трупа му през парапета. „Готово“. Стисна юмрук още по-силно и го захапа със зъби.

— Отмъщение. — За Бена и за нея. Тя беше Касапина на Каприл, безстрашна и безмилостна. Змията на Талинс, смъртоносна като пепелянка и също толкова безжалостна. Да убие Ганмарк и после…

— Който е следващ. — Ръката й спря да трепери.

От коридора се чуха тичащи стъпки. Чу викове в далечината. Не различаваше думите, но страхът беше ясно доловим. Отиде до прозореца и го отвори. Стаята, или килията й, беше високо в северното крило на двореца. Нагоре по течението на Визер имаше мост, по който търчаха дребни фигурки. Дори от такова разстояние личеше, че бягат, за да спасят живота си.

Добрият генерал разпознава миризмата на паника, а тук направо вонеше. Армията на Орсо беше овладяла стените. Започваше разграбването на Визерин. Ганмарк вероятно приближаваше двореца, за да докопа колекцията на херцог Салиер.

Вратата изскърца и Монца се обърна. Капитан Лангриер, с талинска униформа и торба в ръка. Отляво на кръста й висеше меч, отдясно — дълга кама. Монца нямаше никакво оръжие и болезнено осъзнаваше това. Отпусна ръце, за да прикрие готовността си да се бие. И по-вероятно да умре.

— Значи наистина си Муркато, а?

— Да.

— Суит Пайнс? Муселия? Хай Бенк? Спечели всичките тези битки?

— Точно така.

— Ти ли нареди да избият всички в Каприл?

— Какво искаш, по дяволите?

— Херцог Салиер се съгласи с твоя план. — Лангриер хвърли торбата на пода. Вътре бяха униформите, събирани от Дружелюбния по време на обсадата. — Обличай се. Не знаем колко време имаме, преди твоят приятел Ганмарк да цъфне тук.

Значи щеше да живее. Поне засега. Монца извади лейтенантска куртка, навлече я над ризата си и започна да се закопчава. Лангриер продължи: