Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Исках само да ти кажа… докато имам възможност. Такова… Че винаги съм ти се възхищавала.

Монца я зяпна.

— Какво?

— Като жена. Войник. На това, което постигна. Може да си враг, но за мен винаги си била нещо като герой…

— Мислиш ли, че ми пука? — Монца не знаеше кое я отвращава повече. Това, че я наричат герой, или кой го казва.

— Не можеш да ме виниш, че не ти повярвах. Мислех, че човек с твоята репутация ще е по-корав в подобно положение…

— Гледала ли си как вадят окото на някого и да знаеш, че си следващата?

Лангриер се позамисли.

— Не точно.

— Пробвай. Да видим тогава колко корава ще излезеш. — Монца извади някакви ботуши, които не бяха съвсем зле.

— На. — Лангриер й подаде пръстена на Бена с блестящия рубин. — На мен и без това не ми отива.

Монца го сграбчи и го надяна на пръста си.

— Какво? Връщаш ми откраднатото и очакваш, че сме квит ли?

— Виж, съжалявам за окото на човека ти и така нататък. Но разбери, не беше заради теб. Някой е заплаха за града ми и аз трябва да го разкрия. Не ми харесва, но трябва да се направи. Не се преструвай, че не си вършила и по-лошо. Не очаквам да станем приятелки. Но засега ще работим заедно и трябва да оставим миналото зад гърба си.

Монца продължи да се облича мълчаливо. Беше си вярно. Беше правила и по-лошо. Или поне гледаше. Даваше заповеди, което не беше по-хубаво. Нахлузи нагръдника, явно взет от някой млад офицер, защото й ставаше добре, и закопча каишите.

— Трябва ми нещо, с което да убия Ганмарк.

— Щом стигнем градината, не преди…

Монца видя как някаква ръка се протяга към камата на Лангриер. Тя понечи да се извърти, но острието щръкна от гърлото й. Лицето на Тръпката се надвеси над нейното. Пребледняло и измъчено. На превръзката му, на мястото на окото, имаше петно. Лявата му ръка обгърна Лангриер и я притегли. Близко, като любовник.

— Не е заради теб, разбери. — Почти целуваше ухото й, а кръвта покапа по върха на камата и надолу по шията й. — Ти ми отне окото, аз ти отнемам живота. — Тя отвори уста, езикът й се показа и от него закапа кръв по брадичката. — Не ми харесва. — Лицето й стана мораво. — Но трябва да се направи. — Краката й заритаха и той я вдигна във въздуха. — Съжалявам за гушката ти. — Острието преряза гърлото и кръвта зашуртя към леглото и стената.

Тръпката я пусна и тя падна по лице, сякаш костите й се бяха разтопили. От врата й също струеше кръв. Ботушите й продължаваха да потръпват. Ноктите дращеха пода. Севернякът издиша бавно, след което погледна Монца с усмивка. Палаво усмихване, сякаш бяха споделили някаква шега само между тях двамата, а Лангриер не бе разбрала.

— В името на мъртвите, поолекна ми. Ганмарк вече е в града, така ли?

— Аха.

— Значи ни чака работа. — Тръпката явно не обръщаше внимание на локвата кръв, която се разширяваше покрай босите му пръсти. Вдигна торбата и надникна вътре. — Това униформите ли са? Да взема да се обличам, а? Мразя да ходя на празненства с неподходящи дрехи.

Градината на Салиер не показваше признаци на предстояща гибел. Водата бълбукаше, листата шумоляха, пчели прелитаха по цветята. От дърветата се отронваха бели цветчета и падаха по окосените морави.

Коска седеше с кръстосани крака и точеше меча си. Манерката на Морвийр беше притисната към бедрото му, но не изпитваше нужда да пие. Смъртта чукаше на вратата и той беше спокоен. Любимият му момент преди бурята. Наклони глава, затвори очи и усети слънцето по лицето си. Чудеше се защо не може да се чувства така, освен ако светът наоколо не се срива.

Лекият ветрец минаваше покрай колоните и влизаше в галериите. През един прозорец се виждаше как Дружелюбния, в талинска униформа, брои всички войници от колосалната картина на Насурин, показваща Втората битка за Оприл. Коска се усмихна. Винаги опитваше да е снизходителен към слабостите на другите. Все пак и той имаше достатъчно. Половин дузина телохранители на Салиер бяха останали, дегизирани като войници на Орсо. Достатъчно лоялни, за да умрат с господаря си. Коска изсумтя и отново прокара бруса по острието. Лоялността се нареждаше заедно с честта, дисциплината и въздържаността в неразбираемите за него добродетели.

— Защо си толкова щастлив? — Дей седеше на тревата до него, с арбалет в скута, и дъвчеше долната си устна. Униформата, която носеше, сигурно беше от някой малък барабанчик, защото й седеше добре. Дори много добре. Коска се зачуди дали е странно, че го привлича красиво момиче в мъжки дрехи. Дали пък не можеше да я убеди да помогне в точенето на меча на един другар по оръжие? Прочисти гърло. Не, разбира се. Но пък нямаше лошо да си помечтае.