Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Е, ваше превъзходителство. Още си спомням вдъхновяващата реч, която изнесохте при сформирането на Лигата на Осемте. Какво казахте? Че ще умрете, но няма да коленичите пред куче като Орсо? Искам да ви видя на колене. — Той се усмихна на Монца, която бе само на две крачки. — Лейтенант, може… — Позна я и очите му се разшириха. Тя скочи напред и замахна към гърдите му.

Усети познатото издрънчаване на стомана в стомана. Ганмарк някак бе успял да извади меча си и да парира удара. Извъртя глава настрани и острието на калвеса остави дълга резка по бузата му, преди да го избие настрани.

След това в градината настана хаос.

Острието на Монца остави дълга резка по лицето на Ганмарк. Най-близкият офицер се опули.

Мечът на Дружелюбния се заби дълбоко в главата му, заклещи се и затворникът го пусна. И без това предпочиташе да работи отблизо. Извади сатъра и ножа и се наслади на познатите дръжки. Обзе го обичайното спокойствие — нещата вече бяха прости. Убий колкото се може повече, докато са изненадани. Изравни шансовете. Единайсет срещу двайсет и шест не беше достатъчно добре.

Наръга един червенокос офицер в корема, преди той да извади меча си, и заби сатъра в рамото му. Избегна нечие копие и войникът залитна покрай него. Дружелюбния го намушка под мишницата и острието изстърга в ръба на бронята. Чу се скърцане и решетката се спусна. Под арката стояха двама войници. Единият остана затворен в галерията заедно с останалите. Другият опита да се дръпне назад, но шиповете се забиха в корема му и го приковаха към пода. Той запищя, но това вече нямаше значение. Вече всички пищяха.

Боят се пренесе в градината и четирите красиви коридора около нея. Коска събори един войник с удар през бедрата. Тръпката беше разсякъл един почти наполовина и сега отстъпваше, притиснат от други трима, назад към галерията със статуите. Махаше бясно и издаваше някакви звуци между ръмжене и смях.

Червенокосият офицер куцукаше към коридора и оставяше кървава следа по лъскавия под. Дружелюбния скочи след него, отби тромавия меч и отнесе задната част на черепа му със сатъра. Затиснатият войник гъргореше и блъскаше безсмислено по решетките. Някакъв объркан офицер с родилен белег на бузата откъсна вниманието си от картините и извади меч.

Двама. Един и един. Дружелюбния почти се усмихна. Това поне го разбираше.

Монца замахна отново към Ганмарк, но един от войниците му й препречи пътя и я блъсна с щита си. Тя се подхлъзна, претърколи се и боят се развихри около нея.

Салиер извика, извади тънкия си меч и посече някакъв изненадан офицер през лицето. Хвърли се към Ганмарк с изненадваща за фигурата си пъргавина, но не беше достатъчно бърз — генералът отстъпи хладнокръвно настрани и го прониза в корема. Монца видя как окървавеното острие се подаде през бялата униформа. Точно както се бе подало през гърба на бялата риза на Бена.

— Ооох — изпъшка Салиер. Ганмарк го избута с крак и го отпрати към мраморния пиедестал на Воина. Херцогът падна на земята и стисна раната, от която бликаше кръв.

— Убийте ги! — изкрещя Ганмарк. — Но пазете картините!

Двама войници се приближиха към Монца. Тя отскочи настрани, за да си препречат пътя. Единият замахна непредпазливо отгоре и тя го намушка в слабините, точно под бронята. Мъжът изпищя и падна на колене, но другият я атакува, преди да успее да отскочи. Едва успя да парира, а силата на удара почти изби калвеса от ръцете й. Войникът я удари с щита си в корема и й изкара въздуха. Тя се преви, а той вдигна меча си да я довърши, но изведнъж изкрещя и падна. От врата му стърчеше стрела от арбалет. Монца видя Дей, която се подаваше от един прозорец.

Ганмарк махна към нея и викна:

— Убийте русокосата! — Дей изчезна навътре, а войниците под арката хукнаха да я намерят.

Салиер гледаше кръвта, която се процеждаше през пръстите му.

— Кой би помислил… че ще умра в бой? — Главата му клюмна към пиедестала на статуята.

— Нямат ли край изненадите? — Ганмарк откопча горното копче на униформата си, извади кърпичка, попи кръвта от лицето си и след това изтри кръвта на Салиер от меча. — Значи е вярно. Наистина си жива.

Монца възвърна дъха си и вдигна меча на брат си.

— Вярно е, духачо.

— Винаги съм се възхищавал на красноречието ти. — Онзи, когото беше наръгала в слабините, стенеше и се влачеше към изхода. Ганмарк пристъпи внимателно около него, прибра окървавената кърпичка и закопча униформата си. От галериите се чуваше трясък и викове, но за момента бяха сами в градината. Без да се броят разпилените наоколо трупове. — Само двамата, а? Отдавна не съм се сражавал наистина, но ще се постарая да не те разочаровам.