Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Може нещо да съм сбъркан. — Коска избърса острието с пръст. — Събудих се. — Пак прокара бруса по острието. — Чака ни хубава работа. — Още веднъж. — Мир. Спокойствие. Трезвеност. — Вдигна меча към светлината и огледа проблясващата стомана. — Това са нещата, които ме ужасяват. Обратно, опасността е единственото ми спокойствие. Хапни нещо. Ще ти трябва сила.

— Нямам апетит — отвърна тя мрачно. — Никога досега не съм се изправяла пред сигурна смърт.

— Е, стига, не говори така. — Коска се изправи и отупа цветчетата от капитанските нашивки на униформата си. — Ако съм научил нещо от отчаяните ситуации, то е, че смъртта никога не е сигурна… а само крайно вероятна.

— Много вдъхновяващи думи.

— Ами старая се. — Коска прибра меча си, вдигна калвеса на Монца и тръгна към статуята на Воина. Херцог Салиер стоеше в сянката, готов за благородна смърт, в снежнобяла униформа със златни еполети.

— Как се стигна дотук? — мърмореше си той. Същият въпрос, който си задаваше Коска, докато се наливаше с евтино вино. Когато се събудеше пред прага на непозната къща. Когато извършваше поредното зле платено насилие. — Как се стигна дотук?

— Подценихте отровната амбиция на Орсо и безскрупулната компетентност на Муркато. Не се упреквайте толкова, всички го направихме.

Салиер погледна настрани.

— Въпросът беше риторичен. Но си прав, разбира се. Явно бях арогантен и наказанието ще е сурово. Смъртно. Но кой да очаква, че някаква млада жена ще започне да печели победа след победа? Как се смях, когато я направи своя заместничка, Коска. Как всички се смяхме, когато Орсо й даде командването. Вече планирахме триумфа и как да си разделим земите му. А после смехът ни се превърна в плач, а?

— Често се случва.

— Това я прави велик воин, а мен слаб. Но пък аз никога не съм искал да съм воин. Щях да съм безмерно щастлив като обикновен херцог.

— Но сега сте нищо, както и аз. Такъв е животът.

— Време е за едно последно представление.

— И за двама ни.

Херцогът се ухили.

— Двойка умиращи лебеди, а, Коска?

— По-скоро стари пуяци. Защо не бягате, ваше превъзходителство?

— Признавам, че и аз се чудя. Май от гордост. Цял живот съм бил Велик херцог на Визерин и настоявам да умра такъв. Отказвам да съм дебелият господин Салиер, някога важна клечка.

— Гордост, а? Не бих казал, че това чувство ми е познато.

— Тогава защо не бягаш, Коска?

— Ами… — Защо не бягаше? Да стане просто господин Коска, някога важна клечка, който винаги е мислил само за собствената си кожа? Глупава любов? Откачена храброст? Стари дългове? Или за да може милостивата смърт да го отърве от бъдещ срам? — Вижте! — Той посочи към портата. — Само да си помислим за нея и се появява.

Носеше талинска униформа, косата й беше прибрана под шлем, лицето й бе строго. Точно като гладко избръснат млад офицер, нетърпелив да се захване с войната. Ако Коска не знаеше, можеше да се закълне, че няма да я познае. Може би нещо в походката? Бедрата или дължината на врата? Отново се замисли за жените в мъжки дрехи. Трябваше ли да го измъчват толкова?

— Монца! Притеснявах се, че няма да се появиш навреме!

— И да ви оставя да умрете героично сами? — Тръпката вървеше зад нея, с нагръдник, предпазители и шлем, откраднати от едър труп. — Доколкото чувам, вече са пред портата на двореца.

— Толкова скоро? — Езикът на Салиер пробяга по дебелите му устни. — Къде е капитан Лангриер?

— Избяга. Явно славата не я привлича.

— Няма ли вече лоялност в Стирия?

— Ха, лоялност! — Коска подхвърли калвеса и Монца го хвана във въздуха. — Всеки е лоялен само към себе си. Има ли план, или просто ще чакаме Ганмарк?

— Дей! — Монца посочи тесните прозорчета на горния етаж. — Искам те там. Спусни решетката, щом спипаме Ганмарк. Или щом той ни спипа.

Момичето изглеждаше облекчено, че поне за малко няма да е насред опасностите. Коска знаеше, че това няма да продължи дълго.

— Добре, ще затворя капана. — Тя забърза към вратата.

— Останалите ще чакаме тук. Когато Ганмарк се появи, ще му кажем, че сме заловили Великия херцог Салиер. Ще се приближим с негово превъзходителство и… Нали разбирате, че всички може да умрем днес?

Херцогът се усмихна. Едната му буза потрепваше нервно.

— Аз не съм боец, генерал Муркато, но не съм и страхливец. Ако ще умра, то поне мога да се изплюя от гроба.

— Напълно съм съгласна — каза Монца.

— И аз — обади се Коска. — Макар че гробът си е гроб, с плюнка или не. Сигурна ли си, че ще дойде?