Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Веднага. — Тя извади дървото от устата на Монца и наведе покорно глава.

— Съжалявам за грешката, ваше сиятелство.

— Разбираемо е. Война е. Хората страдат. — Херцогът въздъхна тежко. — Генерал Муркато, надявам се, че ще приемете легло в двореца и ще се включите на закуска?

Веригите издрънчаха и схванатите й ръце се отпуснаха към земята. Едва успя да отрони съгласие, преди да избухне в такъв плач, че не можеше да говори. Сълзите се стичаха по лицето й като река.

От страх, болка и неописуемо облекчение.

Всеки би помислил, че е обикновено утро в разкошната трапезария на херцог Салиер. Помещение, в което негово сиятелство несъмнено прекарваше много време. В ъгъла свиреха четирима музиканти, сякаш единственото, за което мечтаеха, бе да изнасят концерт в обсаден палат. Дългата маса беше отрупана с лакомства: риба и миди, хляб и сладкиши, плодове и сирена, меса и ядки. Подредени по платата като медали на генералски гърди. Храна за двайсет души, а закусваха само трима, двама от които не бяха гладни.

Монца не изглеждаше добре. Устните й бяха сцепени, лицето — подуто и насинено, едното й око беше кървясало, ръцете й трепереха. Коска я гледаше със съжаление, но предполагаше, че можеше да е и по-зле. Като северния им приятел. Можеше да се закълне, че стоновете му се чуваха през цялата нощ.

Коска посегна да набоде една добре препечена наденичка с черти от скарата, но пред очите му изплува изгореното лице на Тръпката и той се насочи към варените яйца. Почти си беше взел едно, когато осъзна приликата с очна ябълка и го изтърси в чинията си, потискайки напиращото гадене. Надигна чая си и се постара да се самоубеди, че е добре подсилен с бренди.

Херцог Салиер си спомняше за отминалата слава, както често се случва на хора, които отдавна не са на върха. Това беше един от любимите навици на Коска, но сега наемникът реши, че ако и той е толкова скучен като херцога, трябва да го зареже.

— Какви угощения имаше в тази трапезария! Колко велики хора се наслаждаваха на гостоприемството ми! Рогонт, Кантейн, Соториус, та дори Орсо. Още тогава не вярвах на тая подла змия.

— Грациозният танц на стирийската политика — отвърна Коска. — Партньорите никога не се задържат задълго.

— Така е в политиката. — Тлъстата гуша на Салиер подскачаше, докато говореше. — Възход и падение. Вчерашен герой, днешен злодей. Вчерашната победа… — Той се намръщи на празната си чиния. — Боя се, че вие ще сте последните ми гости, и ще ви помоля да ме простите, защото и двамата сте виждали по-добри времена. Все пак! Човек трябва да забавлява гостите си максимално! — Коска се усмихна уморено. Монца не успя дори и това. — Не сте в настроение? Като ви гледа, човек би решил, че градът ми гори. Явно приключихме със закуската. Кълна се, че ядох повече от вас двамата взети заедно. — Коска можеше да се обзаложи, че херцогът също така тежи повече от двамата заедно. Салиер надигна към устните си чаша с бяла течност.

— Какво пиете, ваше превъзходителство?

— Козе мляко. Малко киселее, но е чудесно за храносмилането. Елате, приятели и врагове, защото за могъщия човек няма по-ценно от добър враг. Да се поразходим. — Той се надигна с пъшкане от стола, остави чашата и тръгна по мраморния под, като махаше с ръка в такт с музиката. — Как е вашият спътник?

— Още изпитва голяма болка — успя да отвърне Монца.

— Е… ужасна работа. Но такава е войната. Капитан Лангриер ми каза, че сте седем. Русата жена с детско лице и мълчаливият мъж, който донесе униформите и брои всяко нещо в гардероба ми от първи зори. Човек не трябва да е гений с цифрите, за да открие, че двама от вашите хора още… липсват.

— Отровителят и мъчителката — отвърна Коска. — Жалко, трудно се намират добри.

— Чудесна компания сте подбрали.

— Тежката работа изисква корави хора. Предполагам, че вече са се изнесли от Визерин. — Ако имаха малко акъл, вече щяха да са напуснали Стирия и Коска не ги винеше.

— Зарязани, а? — Салиер изпъшка. — Познато ми е. Съюзниците ми ме изоставиха. Войниците ми. Хората ми. Отчаян съм. Единствената ми утеха е в картините. — Дебелият му пръст посочи коридор с отворени тежки врати, от които долиташе ослепителна слънчева светлина.

Коска забеляза отворите и блестящия метал на тавана. Падаща решетка, освен ако не грешеше.

— Колекцията ви е добре защитена.

— Естествено. Тя е най-ценната в Стирия. Събирана с години. Започната още от прадядо ми. — Салиер ги поведе по коридора. Подът беше покрит със златист килим, разноцветният мрамор сияеше на светлината от огромните прозорци. Отсрещната стена беше покрита с маслени платна в блестящи рамки.