Монца застана пред него.
— Помогнете ми да убия Ганмарк.
Коска я погледна изненадано. Въпреки побоя, раните и врага пред портите Монца нямаше да се откаже. Наистина безскрупулна, целенасочена и отдадена.
— И защо бих го направил?
— Защото той е дошъл за колекцията ви. — Имаше таланта да напипва слабото място у хората. Коска я бе засичал да го прави често, особено с него. — Ще опакова картините, скулптурите и вазите и ще ги прати във Фонтецармо, да украсяват тоалетните на Орсо. — Това с тоалетните беше добро попадение. — Ганмарк е колекционер като вас.
— Това педерастче от Съюза няма нищо общо с мен! — Вратът на Салиер почервеня от гняв. — Обикновен крадец и плячкаджия, дегенерат, който спи с мъже. Напоява почвата на Стирия с кръв, сякаш не е достойна да полепва по ботушите му! Може да ме убие, но никога няма да докопа картините! Ще се погрижа за това!
— Аз мога да се погрижа за това — изсъска Монца и пристъпи по-близо до него. — Ще дойде тук, когато градът падне. Ще дотича, за да присвои колекцията ви. Може да го причакаме, облечени като негови войници. Като влезе — тя щракна с пръсти, — спускаме решетката и го убиваме! Вие ще го убиете! Помогнете ми.
Моментът беше отминал. Тежката меланхолия на Салиер се бе върнала.
— Ето ги двете ми любими. — Посочи нехайно към две еднакви платна. — Изучаването на жените от Партео Гавра. Винаги са вървели в двойка. Майка му и любимата му курва.
— Майки и курви — озъби се Монца. — Майната им на шибаните художници! Говорехме за Ганмарк. Помогнете ми!
Салиер въздъхна тежко.
— Ех, Монцаро, Монцаро. Защо не потърси помощта ми преди пет години, преди Суит Пайнс. Преди Каприл. Дори миналата година. Преди да побиеш главата на Кантейн над портите. Дори тогава можеше да постигнем много и да нанесем удар в името на свободата. Дори…
— Ваше превъзходителство, простете ми, ако съм груба, но цяла нощ ме държаха вързана и увесена като заклано теле. — Гласът на Монца изскърца при последната дума. — Попитахте ме за мнение. Загубихте, защото сте твърде бавен, твърде слаб и мекушав. Не защото сте твърде добър. Биехте се редом до Орсо, когато споделяхте еднакви цели. Усмихвахте се на методите му, когато ви носеха земя. Вашите хора палеха, убиваха и изнасилваха, когато имахте полза. Тогава не говорехте за свобода. Единствената ръка, която получаваха фермерите от Пуранти от вас, бе тази, която ги премазваше. Щом искате, се правете на мъченик, но не пред мен. И без това ми е достатъчно лошо.
Коска се намръщи. В думите й имаше нещо като твърде много истина, особено за ушите на могъщите.
Херцогът присви очи.
— Груба, а? Ако сте говорили така пред Орсо, не е чудно, че ви е хвърлил в пропастта. Чак на мен ми се прииска да имам такава тераса. След като си говорим откровено, кажете, какво направихте, за да ядосате така Орсо? Мислех, че ви обича като дъщеря. Повече от собствените си деца, не че някое от трите става за нещо — лисица, въшка и мишка.
Насинената й буза потръпна.
— Станах твърде популярна сред народа.
— Да. И?
— Боеше се, че мога да му отнема трона.
— Сериозно? Предполагам, че никога не сте го помисляли?
— Само го защитавах.
— Наистина ли? — Салиер се усмихна настрани към Коска. — Нямаше да е първият престол, който лоялните ви нокти изкопчват, нали?
— Не съм направила нищо! — извика тя. — Само печелех битки и го превърнах в най-великия владетел в Стирия. Нищо друго!
Херцогът на Визерин въздъхна.
— Аз съм дебел, Монцаро, не глупав, но както искаш. Ти си самата невинност. Сигурно и в Каприл си раздавала милостиня, а не клане. Пази си тайните. То пък поне да ти бяха от полза.
Излязоха в уединената градина в центъра на галерията на Салиер. В шадраваните по ъглите бълбукаше вода. Лекият ветрец поклащаше цветята, листата на подрязаните храсти, цветчетата на сулджукските череши, докарани от другия край на света с все почвата за наслада на херцога на Визерин.
В средата на чакъла се извисяваше статуя от бял, почти прозрачен мрамор, два пъти по-голяма от реалните размери. Гол мъж, строен като танцьор, мускулест като боец, с протегнат напред бронзов меч, потъмнял през годините. Сякаш заповядваше на могъща армия да щурмува трапезарията. Забралото на шлема му беше вдигнато, за да се виждат перфектните му властни черти.
— Воинът — измърмори Коска. Сянката на големия меч падна върху лицето му, по ръба на оръжието проблясваха лъчите на слънцето.
— Да. От Бонатин, най-прочутия скулптор на Стирия. Това е може би най-великата му творба, създадена във възхода на Новата империя. Стояла е на стъпалата на Сената в Борлета. Баща ми я взел като откуп след Лятната война.
Читать дальше