Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Водил е война? — Монца изкриви устни. — Заради това?

— Съвсем малка. Но си струва. Красива е, нали?

— Красива е — излъга Коска. За гладуващия е красив хлябът. За бездомния — къщата. За пияницата — виното. Само презадоволените можеха да решат, че парче камък е красиво.

— Доколкото знам, се е вдъхновил от Столикус, когато той е повел прочутото настъпление при Дармиум.

Монца повдигна вежди.

— Сериозно? Нима го е повел без гащи?

— Това се нарича изкуство — озъби се Салиер. — Фантазия. Творецът може да прави, каквото си пожелае.

— Винаги съм вярвал, че човек доказва повече, ако се придържа към истината — каза Коска.

Чуха се забързани стъпки и в градината се появи нервен офицер. Лицето му беше потно, а униформата му кална.

— Ваше превъзходителство…

Салиер дори не го погледна.

— Докладвай.

— Имаше нов щурм.

— Толкова рано след закуска? — Херцогът се намръщи и сложи ръка на корема си. — Този Ганмарк е типичен представител на Съюза. Няма никакво уважение към храната, също като теб, Муркато. Какво стана?

— Силите на Талинс отвориха втори пробив до пристанището. Отблъснахме ги с цената на тежки загуби. Превъзхождат ни сериозно…

— Това го знам. Заповядайте на хората си да задържат позициите, докато е възможно.

Полковникът облиза устни.

— А след това?

— Това е всичко. — Салиер не откъсваше очи от величествената статуя.

— Слушам, ваше превъзходителство! — Мъжът отстъпи към вратата. И несъмнено към героична безсмислена смърт на някой от пробивите. Коска винаги бе смятал, че най-героичните умирания са най-безсмислени.

— Визерин ще падне скоро. — Салиер цъкна с език, загледан в статуята на Столикус. — Колко грандиозно… потискащо. Де да бях повече като него.

— Строен? — измърмори Коска.

— Войнствен, но като каза, защо не и строен? Благодаря за… почти неудобно откровения съвет, генерал Муркато. Може би имам още няколко дни, за да взема решение. — Да отложи неизбежното с цената на живота на стотици и хиляди хора. — Надявам се, че двамата ще останете. Както и тримата ви приятели.

— Като гости? — попита Монца. — Или като затворници?

— Вече видяхте как се отнасят със затворниците. Кое предпочитате?

Коска пое дъх и се почеса по врата. Изборът се налагаше сам.

Лицето на Тръпката бе почти излекувано. Лека розова линия през челото, веждата и бузата. Най-вероятно щеше да избледнее след няколко дни. Окото още го болеше, но поне можеше да вижда. Монца лежеше в леглото, кльощавият й гръб беше обърнат към него. Усмихна се, гледайки как ребрата й мърдат леко, докато диша. Сенките между тях се свиваха и разширяваха. Обърна се към прозореца и погледна навън. Градът гореше, пожарите озаряваха нощта. Странно, не беше сигурен в кой град е и какво прави тук. Умът му се движеше бавно. Намръщи се и потърка бузата си.

— Боли — изстена. — В името на мъртвите, боли.

— Тебе ли те боли? — Той се обърна и рязко се дръпна. Над него се бе надвесил Фенрис Страховития. Плешивата му глава опираше в тавана, половината му тяло бе татуирано, а другата половина покрита с метал. Лицето му бе на мехури, като вряща каша.

— Ти си… мъртъв!

Гигантът се засмя.

— Ти ли ще ми кажеш? — В тялото му беше забит меч. Острието влизаше над бедрото и излизаше по диагонал от рамото. Фенрис тупна дръжката и кръвта потече по предпазителя и закапа по килима. — Ето това боли. Подстригал си се, гледам. Преди ми харесваше повече.

Бетод посочи размазаната си глава — пихтия от кръв, мозък, коса и кости.

— Муъкнете и дуамата. — Не можеше да говори хубаво, защото челюстите му бяха счупени. — Ето туа е боука! — Той посочи Фенрис. — Защо не спечеуи бе, тъпо копеуе?

— Сънувам. — Тръпката тръсна глава. — Сигурно сънувам.

Някой пееше.

— Аз съм… направен… от смърт! — Чук, удрящ пирон. — Аз съм Великият изравнител! — Прас, прас, прас. Всеки удар му причиняваше болка. — Аз съм бурята по Височините! — Кървавия Девет си тананикаше, докато режеше тялото на брат му на парчета. Беше гол до кръста, целият в белези и омазан с кръв. — Значи си добър човек, а? — Махна с ножа към Тръпката. — Трябва да се стегнеш, момче. Трябваше да ме убиеш. Я ми помогни за ръцете, оптимисте.

— Мъртвите знаят, че го мразя и в червата, но определено има право. — Главата на брат му се наведе от знамето, за което бе прикована. — Трябва да се стегнеш. Милостта и страхливостта са едно и също. Що не вземеш да го извадиш тоя пирон?