Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Това помещение е посветено на майсторите от Мидърланд — отбеляза Салиер. Имаше портрет на плешивия Золер, серия от кралете на Съюза — Харод, Арно, Касимир и други. Изглеждаха толкова наперени, все едно всички серяха злато. Салиер спря пред монументална картина, изобразяваща смъртта на Ювенс: малка окървавена фигура в гората, светкавица, озаряваща смръщеното небе. — Какво майсторство! Какви цветове, нали, Коска?

— Зашеметяващо. — Въпреки че всичките му изглеждаха еднакво.

— Колко щастливи дни съм изкарал във възхищение пред тези творби. В търсене на скритите послания на авторите.

Коска вдигна вежди към Монца. Ако херцогът изкарваше повече време над бойните карти вместо над тия мацаници, Стирия нямаше да се озове в тази ситуация.

— Скулптури от Старата империя — каза херцогът, когато влязоха във втора галерия, отрупана със статуи. — Няма да повярвате колко е скъпо да се прекарат от Калкис. — Герои, императори, богове. Липсващите носове и крайници и очуканите им тела им придаваха болезнено изненадан вид. Забравените победители отпреди десетки векове, превърнати в объркани инвалиди. Къде съм аз? Къде по дяволите са ми ръцете?

— Чудя се какво да правя — каза внезапно Салиер. — И бих помолил за мнението ви, генерал Муркато. Вие сте известна в цяла Стирия с вашата безскрупулност, целенасоченост и отдаденост. Никога не съм бил много решителен. Склонен съм да мисля твърде много какво би се загубило, ако предприема дадено действие. Да гледам със съжаление затварящите се врати, вместо да потърся възможности в тези, които трябва да отворя.

— Това е слабост за един войник — отвърна Монца.

— Знам. Но аз съм слаб човек и лош войник. Разчитах на добри намерения, дадени думи и честни каузи и сега народът ми ще трябва да плати. — По-скоро за неговото сребролюбие, коварство и подстрекателство. Салиер погледна към статуята на мускулест лодкар. Може би Смърт, откарващ души към ада. — Мога да избягам с лодка през нощта. Надолу по реката. И да се оставя на милостта на моя съюзник Великия херцог Рогонт.

— Не задълго — изръмжа Монца. — Рогонт ще е следващият.

— Вярно. А и човек с моите внушителни размери да бяга? Ужасно недостойно. Може би трябва да се предам на вашия скъп приятел генерал Ганмарк?

— Знаете какво ще последва.

Мекото лице на Салиер внезапно се вкорави.

— Може пък Ганмарк да е по-милостив от другите кучета на Орсо… — Той отново се отпусна, а лицето му потъна в тлъстините на гушата. — Но вероятно сте права. — Погледна многозначително към една статуя, която бе изгубила главата си някъде през последните няколко века. — Най-много да набият дебелата ми глава на пика. Като на херцог Кантейн и синовете му, а, генерал Муркато?

Тя го изгледа равнодушно.

— Точно като на Кантейн и синовете му. — Коска знаеше, че главите на пика са винаги на мода.

Завиха и влязоха в още по-дълга галерия с картини. Салиер плесна с ръце.

— Тук са стирийските майстори! Най-великите ни сънародници! Тяхното наследство ще остане дълго след като нас ни забравят. — Спря пред платно, изобразяващо оживен пазар. — Може пък да се спазаря с Орсо? Като му предам смъртния му враг? Да речем, жената, която уби наследника му?

Монца не трепна. Не беше от трепващите.

— Късмет.

— Ба. Късметът изостави Визерин. Орсо няма да преговаря дори да мога да съживя сина му, а вие сте се погрижили това да е невъзможно. Остана ми самоубийството. — Махна към голяма картина с тъмна рамка. Полугол войник, предлагащ меч на победения си генерал. Може би за последната изисквана саможертва. Ето дотам можеше да те докара честта. — Да забия хладната стомана в голите си гърди като героите от античността!

Следващото платно изобразяваше търговец на вино, подпрян на бъчва и вдигнал чаша към светлината. Питие, питие, питие.

— Или отрова? Смъртоносно прахче във виното? Скорпион в леглото? Змия в бельото? — Салиер се усмихна. — А, не! Да се обеся? Чувал съм, че обесените често се изпускали. — Шляпна се с ръце по слабините, за да демонстрира, все едно не схващаха. — Изглежда по-забавно от отровата. — Въздъхна и погледна тъжно към картина на жена, изненадана, докато се къпе. — Хайде да не се преструваме, че имам кураж за подобни изпълнения. Говоря за самоубийството, не за изпускането. Това си го правя всеки ден, признавам си. Ти справяш ли се, Коска?

— Като шибан фонтан — изръмжа той, защото не отстъпваше на херцога по вулгарност.

— Какво да правя? — Салиер се подсмихна. — Какво…