Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Вярно е — прошепна тя. — Вярно е. — Цялата й сила беше изчезнала.

— Разбира се. — Лангриер пристъпи и натисна нажежения метал в лицето на Тръпката. Чу се пращене все едно хвърляш бекон в нажежен тиган, но по-силно и разбира се, придружено от безумния, отчаян писък на северняка. Гърбът му се изви и той затрепери като риба на кука, но намръщеният Пело го удържа.

Косата на Тръпката се подпали, но Лангриер духна пламъчетата с отработено движение и развъртя желязото в окото му. Със същия вид, все едно чистеше маса. Неприятна, отегчителна задача, която й се е паднала и трябва да се свърши.

Цвърченето намаля. Писъците на Тръпката преминаха в стонове, след като въздухът в дробовете му свърши. Покрай дървото в устата му се стичаше слюнка. Лангриер отстъпи. Желязото се беше охладило до оранжево, оцапано от едната страна с черна пепел. Тя го хвърли върху въглените с известно отвращение.

Пело освободи хватката си и главата на Тръпката клюмна напред. Чу се глухо гъргорене. Монца не знаеше дали е в съзнание. Молеше се да не е. Стаята миришеше на овъглено месо. Не можеше да го погледне в лицето. Не можеше. Но трябваше да погледне. Черна черта по бузата, продължаваща през окото, червено месо с напукани мехури и лъскава мазнина. Сведе очи към пода и опита да поеме дъх. Кожата й беше студена като на току-що изваден удавник.

— Видя ли? Така по-добре ли е? Само за да запазиш тайните си още няколко минути? Каквото спестиш, ще го измъкнем от русата кучка. — Лангриер махна с ръка пред лицето си. — Смърди. Пело, спусни я.

Веригата издрънча и Монца се свлече. Дори не можеше да стои. Беше ужасно уплашена, ужасно я болеше. Коленете й опряха пода. Тръпката дишаше едва-едва. Лангриер разтриваше рамото си. Пело цъкна с език и оправи веригите. Монца усети как затиска прасците й с крак.

— Моля ви — прошепна тя, зъбите й тракаха. Монцаро Муркато, ужасяващият Касапин на Каприл, Змията на Талинс, чудовището, което бе израснало в Кървавите години, беше далечен спомен. — Моля ви.

— Мислиш ли, че ни харесва? Мислиш ли, че не искаме да се разберем мирно? Мен по принцип ме харесват, нали, Пело?

— По принцип.

— Моля те, дай нещо, което да използвам. Кажи ми… — Лангриер затвори очи и ги потри с китката си. — Кажи от кого получаваш заповеди. Да почнем с това.

— Добре, добре! — Очите на Монца смъдяха. — Ще говоря! — Усети как сълзите потичат по лицето й. — Говоря! — Не беше сигурна какво. — Ганмарк! Орсо! Талинс! — Плямпане. Нищо. Каквото и да е. — Аз… работя за Ганмарк! — Каквото и да е, само да задържи желязото в мангала. — Той ми дава заповеди!

— Директно? — Лангриер се намръщи. — Да бе! Да не ме мислиш за идиотка? — Удари Монца два пъти по лицето и разкървави устата й. — Измисляш си, за да спечелиш време!

Монца опита да поклати глава.

— Какво да ви кажа? — Думите едва успяваха да излязат от подутите й устни.

— Нещо, което да ми помогне!

Монца помръдна устни, но от тях излезе само кървава слюнка. Лъжите бяха безполезни. Истината беше безполезна. Ръката на Пело се обви около гушата й като примка и изви главата й назад.

— Не! — изпищя тя. — Не! — Тикнаха между зъбите й дървото, мокро от слюнката на Тръпката.

Лангриер се наведе над замъглените й очи и размърда ръка.

— Скапаното ми рамо! Кълна се, че изпитвам повече болка от всички, но на кой му пука? — Извади ново желязо от мангала. Отблясъкът освети лицето и капките пот по челото й. — Има ли нещо по-отегчително от чуждите болки?

Вдигна желязото. Насълзените очи на Монца се втренчиха в него, докато се доближаваше до лицето й. Дъхът й секна. Усещаше топлината на бузата и предстоящата болка. Лангриер се наведе напред.

— Спрете. — С периферното си зрение Монца зърна на вратата мъглява фигура. Примигна и видя страшно дебел мъж с бели дрехи.

— Ваше сиятелство! — Лангриер върна желязото в мангала, все едно горяха нея. Хватката около врата на Монца се отпусна, ботушът се махна от прасците й.

Великият херцог Салиер отмести поглед от Монца към Тръпката и обратно.

— Това ли са?

— Да. — Никомо Коска надникна зад рамото му. Монца не помнеше да е била по-радостна да го види. Старият наемник се намръщи. — Твърде късно за окото на северняка.

— Но навреме за живота му. Капитан Лангриер, какво сте направили с нея?

— Белезите са отпреди, ваше сиятелство.

— Сериозно? Страхотна колекция. — Салиер бавно поклати глава. — Тъжно недоразумение със сбъркана самоличност. Тези двамата са мои почетни гости. Намерете им дрехи и се погрижете за северняка.