Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Тя сякаш разчете мислите му и очите й се присвиха.

— Надявам се, че няма да направиш същото предложение като последния път, когато работихме заедно.

Морвийр настръхна.

— Уверявам те, че няма да се повтори!

— Добре. Защото по-скоро бих изчукала таралеж.

— Обясни предпочитанията си и предния път! — отвърна той остро и побърза да смени темата. — Няма смисъл да се мотаем. Трябва да намерим лодка. — Хвърли един последен поглед към двамата и понечи да се изправи. — Кой е този? — Някакъв мъж крачеше дръзко към портите. Морвийр усети как сърцето му потръпна. Нямаше как да сбърка наперената походка. — Коска. Какво е замислил дъртият пияница?

Наемникът вървеше наперено, сякаш дворецът беше негов, а не на Салиер. Спря пред стражите и заговори нещо.

— Какво ли казва?

— Не можеш ли да четеш по устните? — измърмори Витари.

— Не.

— Интересно, че има област, в която да не си световен експерт. Стражите го спират.

— Естествено! — Това беше ясно от алебардите, насочени към гърдите на Коска. Старият наемник свали шапката си и се поклони.

— Той отговаря… казвам се Никомо Коска… известен наемник… и идвам… — Тя смъкна далекогледа и се намръщи.

— Да?

Очите на Витари се стрелнаха към него.

— И идвам на вечеря.

Пълен мрак. Монца не би могла да види и ръката си, дори да беше пред лицето й. Не че можеше въобще да помръдне ръце.

Бяха оковали китките й към тавана, а краката към пода. Ако се отпуснеше изцяло, пръстите й едва стъпваха на влажните камъни. Ако пък се надигнеше на пръсти, можеше да намали пулсиращата болка в ръцете, ребрата и тялото си. Уви, прасците й бързо започваха да се схващат и се налагаше отново да увисне на разранените си китки. Беше агонизиращо, унизително, ужасяващо, и най-лошото — тя знаеше, че оттук нататък ще става само по-зле.

Не беше сигурна къде е Дей. Ако примигнеше с големите си очи, пролееше някоя сълза и кажеше, че не знае нищо, сигурно щяха да й повярват. Имаше такова лице, на което хората вярваха. За разлика от Монца. Но пък тя вероятно и не заслужаваше да й вярват. Тръпката се чуваше отстрани. Извиваше се на веригите и псуваше на северняшки и стирийски.

— Шибана Стирия. Шибан Восула. Мамка им…

— Стига! — изсъска му тя. — По-добре… си пази силите.

— Мислиш ли, че ще ни помогне?

Монца преглътна.

— Няма да навреди. — Но и нямаше да помогне. Нищо не можеше да им помогне.

— В името на мъртвите, страшно ми се пикае.

— Ами пикай де — извика тя. — Какво ти пука?

Изръмжаване. Звук от плискащата се по камъните пикня.

Щеше да се присъедини към него, ако мехурът й не беше свит от страх. Изправи се отново на пръсти. Китките й все едно щяха да се откъснат, гърдите й горяха при всяко вдишване.

— Имаш ли план? — Думите на Тръпката заглъхнаха в мрака.

— Какъв шибан план да измисля? Те смятат, че сме шпиони и работим за враговете им. Сигурни са! Ще опитат да ни накарат да проговорим и след като разберат, че няма да чуят каквото искат, ще ни убият! — Животинско изръмжаване и ново издрънчаване на веригите. — Мислиш ли, че дърпането ще ти помогне?

— А какво да правя? — Гласът му беше натежал, сякаш щеше да се разплаче. — Да си вися и да чакам да почнат да ни режат?

— Аз… — Усети познатото напиране на сълзи в собственото си гърло. Нямаше никаква представа как да се измъкнат. Беше безпомощна. Колко по-безпомощен може да си от това да висиш гол и окован в този мрак? — Не знам — прошепна тя. — Не знам.

Чу се изщракване и Монца обърна глава. Вратата се отвори и я заслепи светлина. По каменните стъпала заслиза някой с трепкаща факла в ръка. Не, двама бяха.

— Да видим какво става, а? — Женски глас. Лангриер, тази, която ги бе заловила. Която я блъсна по стълбите и й взе пръстена. Другият беше Пело, с мустаците. Бяха облечени като касапи — с оцапани престилки и ръкавици. Пело обиколи стаята и запали още факли. Можеха да използват и лампи. Но факлите изглеждаха по-зловещо. Не че Монца се нуждаеше от допълнително стресване. Светлината пропълзя по влажните, обрасли със зелен мъх стени. Имаше две маси с железни инструменти. Много неприятно изглеждащи инструменти.

По̀ й харесваше, като беше тъмно.

Лангриер се наведе и раздуха въглените в един мангал. По кръглото й лице заигра оранжево сияние. Пело се намръщи.

— Кой от вас се изпика?

— Той — отвърна Лангриер. — Не че има значение. — Монца видя, че слага няколко железа в огъня, и гърлото й се сви съвсем. Хвърли поглед към Тръпката, който не каза нищо. Нямаше какво. — Най-вероятно след малко и двамата ще се опикаят.