Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Определено не търся моя задник.

— Дай. — Тя наплюнчи пръсти, подпря се на лакът, посегна надолу и насочи члена му към точното място.

— Аха.

— Ето тук е — изръмжа тя.

— Да. — Тръпката раздвижи бедра и влезе дълбоко. — Тук… е. — Прокара пръсти по бедрата й и започна да я търка с палец.

— По-нежно! — Тя го плесна по ръката, отмести я и се загали сама. Средният пръст се задвижи в кръг. — Това не е като да чупиш орехи, глупако.

— Твой орех, твоя работа. — Членът му се измъкна, но той успя да го вкара достатъчно лесно. Постепенно започнаха да намират ритъм.

Монца гледаше лицето му, което се взираше в мрака в нейното. Двамата бяха оголили зъби и дишаха тежко. Той отвори уста да срещне нейната, след което се отдръпна, когато тя понечи да го целуне, на косъм от обсега й, мъчеше я, докато тя не отпусна глава, през тялото й премина топла тръпка.

Монца плъзна дясната си ръка по гърба му и стисна едната му буза, която се напрягаше и отпускаше. По-бързо. Влажната кожа шляпаше. Тя протегна ръка и продължи към задника му. Надигна глава, захапа устната му и започна да пъшка в гърлото му. Той се подпря на лакът, другата му ръка се плъзна и стисна болезнено първо едната, а после другата й гърда.

Скръц, скръц, скръц. Краката й се вдигнаха във въздуха. Ръцете му галеха косата й и монетите в черепа. Лицето му се спусна над нейното и тя засмука езика му, захапа го, облиза го.

Дълбока, хищна, гладна целувка. Почти не беше целувка. Натисна пръст към задника му и вкара първата фаланга.

— По дяволите! — Той излезе от нея, сякаш го бе зашлевила, и се напрегна.

Монца издърпа дясната си ръка, лявата все още бе заета между краката й.

— Добре де — изсъска тя. — Това не те прави по-малко мъж. Но пък задникът си е твой. Няма да те закачам…

— Не това. Чуваш ли нещо?

Монца не чуваше нищо освен задъханото си дишане и звука на влажните си пръсти. Притисна бедра към неговите.

— Хайде де. Няма нищо…

Вратата се отвори с трясък, от разбитата ключалка захвърчаха трески. Тръпката скочи от леглото, но се оплете в завивките. Монца беше заслепена от лампата, но зърна проблясък на метална броня, чу вик и свистенето на меч.

Тръпката изкрещя и падна на дъските. Монца усети капки кръв по бузата си. Беше стиснала дръжката на калвеса с дясната си ръка. С дясната! Глупаво, но по навик.

— Недей. — През избитата врата влезе кръглолика жена със зареден арбалет. Мъжът с меча, който стоеше над Тръпката, се обърна към Монца. Тя не виждаше много, освен че е с броня и шлем. Влезе още един войник, с фенер и брадва с проблясващо острие. Монца отпусна изкривените си пръсти и мечът й издрънча на пода.

— Така е по-добре — каза жената.

Тръпката изстена и опита да се надигне. Беше примижал от светлината, лицето му бе оцапано с кръв от рана на главата. Явно го бяха ударили с плоското. Онзи с брадвата го изрита в ребрата. Севернякът изпъшка и се присви гол до стената. Влезе трети войник, носеше някакви черни дрехи.

— Капитан Лангриер.

— Какво намери? — попита жената и му подаде арбалета.

— Тази и още няколко.

— Приличат на талински униформи. — Тя вдигна жакета, така че Монца да го види. — Какво ще кажеш?

Шокът преминаваше и започваше да я изпълва хладен ужас. Това бяха войници на Салиер. Беше толкова съсредоточена върху убийството на Ганмарк и армията на Орсо, че въобще не бе помислила за другата страна. Внезапно усети толкова остра нужда от лула, че почти й прилоша.

— Не е каквото си мислите — изхриптя тя и чак сега осъзна, че е гола и мирише на секс.

— Откъде знаеш какво мисля?

На вратата се появи нов войник с големи увиснали мустаци.

— В другата стая има много бутилки и стъкленици. Не ги проверих. Приличат ми на отрови.

— Отрови ли, сержант Пело? — Лангриер се почеса по врата. — Това е много подозрително.

— Мога да обясня. — Устата на Монца беше пресъхнала. Знаеше, че не може. Не и така, че да й повярват.

— Ще получиш възможност. В двореца. Оковете ги.

Тръпката се намръщи, когато мъжът с брадвата го изправи на крака и окова ръцете му. Един от другите хвана ръката на Монца и я изви болезнено.

— У! Боли! — Издърпаха я от леглото и я бутнаха към вратата. Стъклената статуя на Бена гледаше от нишата си. Толкова за домашните духове. — Няма ли да ни дадете някакви дрехи?

— Не виждам защо. — Избутаха я на стълбището под светлината на фенера. — Чакай тук. — Лангриер клекна и се намръщи на белезите по бедрото й. Розовите точки на шевовете почти бяха избледнели. Сръчка я с палец, сякаш проверяваше парче месо при касапина. — Пело, виждал ли си някога такива белези?