Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Не.

Тя погледна Монца.

— Откъде ги имаш?

— Бръснех си оная работа и ми трепна ръката.

Жената се разхили.

— Хареса ми. Смешно е.

Пело също се хилеше.

— Да, смешно е.

— Добре, че имаш чувство за хумор. — Лангриер се изправи и изтупа коленете си. — Ще ти потрябва. — Удари я по главата с разперена длан и я събори по стълбите. Монца се претърколи и падна на рамо, удари си носа в стената. Надигна глава като пияница. Стълбището се люлееше пред очите й. Усещаше вкус на кръв. Изплю я, но устата й се напълни отново.

— Мамка му!

— Нямаш ли още смешки? Имаме още няколко етажа, ако ще ми се правиш на остроумна.

Нямаше. Остави се да я изправят и изстена от болката в рамото.

— Какво е това? — Усети как измъкнаха пръстена от средния й пръст. Лангриер се усмихна и вдигна блестящия рубин към светлината.

— Отива ти — каза Пело. Монца мълчеше. Ако можеше да се отърве само с пръстена на Бена, щеше да е късметлийка.

По останалите етажи имаше още войници, претърсваха кулата. Събориха един от сандъците на Морвийр и се разнесе трясък на счупено стъкло. Дей седеше на леглото с разрошена коса и вързани ръце. Монца засече погледа й, но нямаше време за жалост. Момичето поне беше с дрехи.

Избутаха я в кухнята и тя се подпря задъхано на стената. Вече не й пукаше, че е гола. Фърли беше там, както и брат му. Лангриер отиде до тях и извади кесията си.

— Май сте прави. Шпиони са. — Започна да отброява монети в шепата на фермера. — По пет монети за всеки. Херцог Салиер е благодарен за бдителността ви, граждани. Каза, че има още?

— Още четирима.

— Ще поставим кулата под наблюдение и ще ги приберем. Вие по-добре се подслонете другаде.

Монца гледаше как Фърли прибира парите, ближеше кръвта от носа си и размишляваше докъде я е довело милосърдието. Продадена за пет монети за всеки заловен. Бена сигурно щеше да е разярен от ниската си цена, но тя имаше по-сериозни проблеми. Фермерът я изгледа за последно, докато я извличаха през вратата. В очите му нямаше вина. Може би вярваше, че е направил най-доброто за семейството си. Може би се гордееше, че е проявил кураж и гражданска доблест. Може би имаше право.

Явно думите на Вертурио бяха верни. „Милостта и страхливостта са едно и също“.

Морвийр определено смяташе, че напоследък прекарва твърде много време по таваните. Това, че този беше изложен на природните стихии, не помагаше на положението. Голяма част от покрива на сградата липсваше и студеният вятър духаше право в лицето му. Напомняше твърде много на онази неприятна пролетна вечер, когато две от най-хубавите момичета в сиропиталището го подмамиха на покрива и го заключиха по пижама. На сутринта го откриха с посинели устни и замръзнал почти до смърт. Всички му се смееха.

Компанията също не беше много приятна. Шило Витари клечеше в мрака, косата й стърчеше на фона на нощното небе, далекогледът бе притиснат към едното й око. Градът гореше. Войната може и да беше добра за бизнеса, но Морвийр предпочиташе да е на една ръка разстояние. Всъщност доста по-далече. Обсаденият град не беше място за джентълмени. Липсваше му овощната градина. Дюшеците с гъши пух. Опита да издърпа яката си по-нависоко и съсредоточи вниманието си върху двореца на херцог Салиер, който стърчеше на острова насред бързо течащата Визер.

— Не мога да разбера защо човек с моите таланти е натоварен с такава разузнавателна мисия. Аз не съм генерал.

— Разбира се, че не си. Ти убиваш в много по-малки размери.

Морвийр се намръщи.

— Ти също.

— Определено. Но аз не се оплаквам.

— Не ми е приятно, че съм натикан в центъра на война.

— Това е Стирия. През пролетта. Естествено, че има война. Давай да измислим план и да се прибираме.

— Ха. Обратно в благотворителната институция за бездомни земеделски труженици ли? От миризмата на лицемерие там ми се повдига.

Витари духна в шепите си.

— По-добре е от тук.

— Дали? Долу фермерските хлапета квичат. Горе недискретно еротичните занимания на работодателката ни и варварския й спътник карат пода да скърца с часове. Кажи, има ли нещо по-обезпокоително от звуците на други хора, които правят секс?

Витари се ухили.

— Имаш право. Ще продънят тавана, ако продължават така.

— Ще ми пробият черепа, ако продължават така. Не може ли човек да изисква поне частичка професионализъм?

— Докато плаща, какво ти пука?

— Загрижен съм дали нейната непредпазливост няма да доведе до ненавременната ми кончина, но засега трябва да се примиря с положението.