Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Браво! — Коска посочи към обгорялата кула, която се виждаше над рухналите покриви. — Натам?

— Защо натам?

— А защо не?

Дружелюбния не можеше да помръдне. Коленете му трепереха.

— Не искам.

— Разбирам, но трябва да се движим заедно. — Старият наемник се обърна, но Дружелюбния го хвана за ръката и думите се заизливаха от устата му.

— Губя бройката! Не мога… не мога да мисля. До кой номер стигнахме? Какво… полудявам ли?

— Ти? Не, приятелю. — Коска се усмихна и го потупа по рамото. — Ти си съвсем нормален. Това. Всичко това! — Той махна с ръка наоколо. — Това е лудост!

Тръпката стоеше до прозореца — едното крило беше отворено — и гледаше горящия Визерин. Касата на прозореца го обграждаше като рамка на картина. Фигурата му беше очертана с оранжево от пожарите из града — брадясалото лице, едрото рамо, дългата ръка, мускулите на кръста и вдлъбнатината от едната страна на голия му задник.

Ако Бена беше тук, щеше да я предупреди, че напоследък рискува твърде много. Е, първо щеше да пита кой е едрият гол северняк и да я предупреди чак тогава. Беше се натикала насред обсада, а смъртта бе толкова близо, че почти я докосваше. Да ляга с мъж, на когото плаща, да пощади фермерите на долния етаж… Поемаше рискове и усещаше смесицата от страх и възбуда, характерна за комарджиите. Бена нямаше да одобри. Но тя не слушаше съветите му дори когато беше жив. Ако шансовете са малки, трябва да поемеш по-голям риск, а Монца имаше талант да подбира правилните.

Поне докато не убиха Бена и не я хвърлиха в пропастта.

Гласът на Тръпката прозвуча в тъмнината:

— Как се сдоби с това място?

— Брат ми го купи. Преди доста години. — Помнеше как той стои до прозореца и се мръщи на слънцето, обръща се и се усмихва. За момент усети, че усмивката се прокрадва и на нейното лице.

Тръпката не се обърна, нито пък се усмихна.

— Бяхте близки, а? Ти и брат ти.

— Бяхме.

— И ние с брат ми бяхме близки. Всички, които го познаваха, го харесваха. Беше си такъв. Уби го един мъж, Кървавия Девет. Уби го, след като му обеща милост, и после поби главата му на пика.

Монца не се интересуваше от историята. От една страна я отегчаваше, от друга я караше да си спомня безжизненото лице на Бена, когато го хвърляха от парапета.

— Кой би помислил, че ни свързват толкова общи неща? Отмъсти ли си?

— Мечтаех. Най-искреното ми желание през годините. Имах и възможност. Да отмъстя на Кървавия Девет. Нещо, за което мнозина биха убили.

— И?

Видя как жилата на врата му се напрегна.

— Първия път му спасих живота. Втория път го пощадих и избрах да бъда по-добър.

— И оттогава обикаляш като калайджия с количката си и пробутваш милост на всеки? Благодаря за предложението, но не купувам.

— Вече не съм сигурен, че продавам. Правя се на добър през цялото време, избирам правдивия път, опитвам да се убедя, че съм постъпил правилно, като не съм отмъстил. Като прекъснах кръговрата. Но със сигурност не е така. Милостта и страхливостта са едно и също, точно както го каза. Колелото продължава да се върти, каквото и да правиш. Отмъщението… може и да не отговаря на въпросите. Със сигурност няма да направи света по-добър или да накара слънцето да грее по-ярко. Но е по-добре, отколкото да не го направиш. Определено е по-добре.

— Мислех, че си решил да останеш последният добър човек в Стирия.

— Опитвах да постъпвам правилно, но в Севера не можеш да си извоюваш име, ако не извършиш няколко мрачни дела, и аз дадох моя дял. Бил съм се с Черния Дау, Крумок-и-Фейл и Кървавия Девет. — Той изсумтя. — Мислиш, че тук сте коравосърдечни? Трябва да видиш зимите в родината ми. — Имаше нещо в изражението му, което не бе виждала досега, нито пък го очакваше. — Искам да бъда добър. Но ако ти трябва от другото, определено знам как. — Настъпи тишина, двамата се гледаха. Той до прозореца, тя излегната на леглото с една ръка зад главата.

— Ако наистина си толкова студено копеле, защо се върна за мен? В „Кардоти“?

— Защото ми дължиш пари.

Не беше сигурна дали се шегува.

— Направо ме сгря.

— Освен това си най-добрият ми приятел в тази шибана страна.

— А дори не те харесвам.

— Все още се надявам, че ще ме харесаш.

— Знаеш ли? Може пък и да стане.

Можеше да види усмивката му на светлината от прозореца.

— Пусна ме в леглото си. Остави Фърли и другите в къщата. Ако не те познавах, щях да реша, че съм успял да ти предам малко милосърдие.