Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Единствената незасегната част от града беше островът с двореца на херцог Салиер. Муркато беше казала, че там има картини и други хубави неща, които Ганмарк, водачът на армията на Орсо, човекът, когото трябваше да убият, искал да спаси. Той изгаряше безброй къщи с хората в тях и заповядваше убийства ден и нощ, но мъртвите рисунки трябваше да бъдат защитени. Според Дружелюбния такъв човек трябваше да бъде затворен в Убежището, за да може светът да е по-безопасен. Вместо това му се възхищаваха и подчиняваха и светът гореше. Всичко му се струваше грешно и завъртяно на обратно. Но пък Дружелюбния не знаеше кое е правилно, поне така му бяха казали съдиите.

— Готов ли си?

— Да — излъга Дружелюбния.

Коска се усмихна лудешки.

— Тогава към пробива, приятелю! — И затича по улицата. Едната му ръка стискаше дръжката на меча, а другата притискаше шапката към главата му. Дружелюбния преглътна и го последва. Устните му се движеха безшумно, докато броеше стъпките си. Трябваше да брои нещо друго от възможните начини да умре.

В западния край на града беше по-зле. Пожарите се извисяваха с пращене и пукане, високи дяволи, хапещи нощта. Караха очите на Дружелюбния да сълзят. А може би плачеше заради цялата разруха. Ако искаш нещо, защо го изгаряш? А ако не го искаш, защо се опитваш да го отнемеш от другите с бой? В Убежището също умираха хора. През цялото време. Но не по този начин. Там имаше твърде малко неща, за да бъдат унищожавани. Всяко нещо беше ценно.

— Гадният гуркулски огън! — Коска изпсува поредния избухнал пожар. — Преди десет години никой не мислеше да го ползва като оръжие. След това изпепелиха Дагоска с него, а после отвориха дупка в стените на Агрионт. Сега щом почне обсада и всички се надпреварват да взривяват. И по мое време обичахме да подпалим няколко сгради, за начало, но нищо от такъв калибър. Едно време войната беше за печелене на пари. Известна съпътстваща мизерия беше приемлив страничен ефект. Сега всичко е въпрос на унищожение, колкото повече, толкова по-добре. Наука, приятелю, наука. А уж трябваше да направи живота ни по-лесен.

Наоколо маршируваха мърляви войници. Броните им блестяха в оранжево от пожарите. Покрити със сажди цивилни си подаваха ведра с вода по верига, а отчаяните им лица бяха осветени от пламъците. Сърдити призраци, черни фигури в потрепващата нощ. На разбитата стена зад тях имаше рисунка. Херцог Салиер в броня, сочещ пътя към победата. Дружелюбния предполагаше, че херцогът носи флаг, но горната част на стената беше паднала заедно с нарисуваната ръка. Играещите пламъци караха устата на лицето да помръдва, а нарисуваните войници сякаш се готвеха да защитят пробива.

Като беше млад, един старец в дванайсета килия разправяше истории от миналото. Истории за отдавна отминало време, когато този и долният свят били едно цяло и дяволите обикаляли по земята. Затворниците се смееха на стареца и Дружелюбния правеше същото, защото в Убежището не беше разумно да се отличаваш. Но после, когато другите се махнаха, се бе върнал при стареца, за да го пита преди колко години Еюз е затворил портите и е прогонил дяволите. Човекът не знаеше точната цифра. Сега сякаш долният свят беше разбил печатите и се вихреше в хаоса на Визерин.

Минаха покрай една горяща кула. Пламъците се подаваха от прозорците и разрушения покрив и я превръщаха в гигантска факла. Дружелюбния кашляше и се потеше. Устата му беше безкрайно пресъхнала, гърлото разранено, а ръцете омазани със сажди. Видя назъбената стена на града в края на улицата.

— Наближаваме! — каза Коска. — Стой до мен!

— Аз… — Дружелюбния изхриптя в пушека. Чуваше шума и виждаше червената светлина в края на уличката. Блъскане и трясъци, гневни гласове. Шум като от големите безредици в Убежището, преди шестимата най-страховити затворници, сред които и той, да се съгласят да прекратят цялата тази лудост. Кой щеше да прекрати тукашната лудост? Последва грохот, от който земята потръпна, а небето се озари с червеникав проблясък.

Коска приклекна до дънера на едно овъглено дърво. Дружелюбния пропълзя до него. Шумът беше много силен, но блъскането на сърцето му почти го заглушаваше.

Пробивът беше на стотина крачки, разрушен участък от стената, гъмжащ от талински войници. Те пълзяха като мравки по разрушената зидария и се спускаха към обгорения площад в края на града. При първата атака битката може би беше организирана, но сега се бе превърнала в гневно безформено меле. Защитниците се спускаха от набързо издигнати барикади между сградите, а нападателите пъплеха през пробива, добавяйки безсмислената си тежест към битката и бездиханни тела към касапницата.