Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Но сме достатъчно подозрителни един към друг.

— Разбира се. Не бих ти се доверила дори да изхвърлиш нощното ми гърне.

— Жалко. Сигурен съм, че лайната ти миришат на рози. — Той се облегна на парапета и примижа към слънцето. — Помниш ли как се дуелирахме сутрин? Преди да станеш твърде добра.

— Преди да се пропиеш съвсем.

— Е, след това определено не можех. Има си граница колко да се излага човек преди закуска. Калвес ли носиш?

Тя вдигна меча и слънчевите лъчи пробягаха по острието.

— Поръчах го за Бена.

— За Бена ли? Че за какво? Да го ползва като шиш, за да пече ябълки на огъня ли?

— Дори и това не направи.

— И аз имах такъв. Много добро оръжие. Загубих го на карти. Искаш ли? — Той й протегна каната.

Тя вдигна ръка.

— Може…

— Ха! — Коска плисна водата в лицето й и тя залитна назад. Наемникът извади меча си и замахна още преди каната да падне и да се счупи. Монца успя да парира първия удар, приклекна отчаяно под втория, залитна, падна и се претърколи настрани. Острието на Коска удари на мястото, където бе паднала преди миг. Тя приклекна и вдигна оръжието си.

— Отпуснала си се, Муркато. — Той се засмя и застана в центъра на покрива. — Преди десет години нямаше да се вържеш на водата в лицето.

— Аз и сега не се вързах, глупако. — Тя обърса капките с ръкавицата си, без да откъсва очи от неговите. — Имаш ли още някой номер, или уменията ти стигат само до водата в лицето?

Ако трябваше да е честен, не разполагаше с кой знае какво.

— Защо не проверим?

Тя скочи напред и остриетата се срещнаха с трясък. Имаше дълъг белег на голото рамо и друг на ръката, който изчезваше в ръкавицата.

Коска махна с меча си.

— Биеш се с лявата ръка, а? Надявам се, не от съжаление към стареца.

— Съжаление ли? Не ме ли познаваш достатъчно? — Той успя да отбие първото мушкане, но второто дойде толкова бързо, че едва се измъкна. Острието раздра ризата му, преди да го отбие.

Той вдигна вежда.

— Добре, че съм поотслабнал.

— Може да отслабнеш и повече, ако ме питаш. — Тя тръгна да го заобикаля.

— Искаш да застанеш с гръб към слънцето?

— Не трябваше да ме учиш на всички мръсни трикове. Не искаш ли да използваш лявата си ръка, за да се изравним?

— И да се откажа от предимството? Мислех, че ме познаваш по-добре! — Той финтира надясно и отскочи наляво, а Монца замахна в нищото. Беше бърза, но не чак толкова, колкото с десницата. Препъна я, когато залитна покрай него, и я поряза леко по рамото — направи кръст със стария белег.

Тя се намръщи към раната, от която избиваше капка кръв.

— Дърто копеле.

— Нещо дребно, за да ме запомниш. — Той завъртя меча си и замахна силно. Монца се хвърли напред и остриетата отново се сблъскаха с трясък. Замахване, замахване, мушкане и париране. Малко тромаво, все едно шиеше с ръкавици. Преди правеха демонстративни двубои, но времето се беше отнесло жестоко и с двамата.

— Един въпрос… — прошепна той, без да откъсва очи от нейните. — Защо ме предаде?

— Защото ми писна от тъпите ти шеги.

— Разбира се, заслужавах да бъда предаден. Всеки наемник завършва пронизан отпред или в гърба. Но от теб? — Той мушна напред, след което замахна и я принуди да отстъпи. — След всичко, на което те научих? Всичко, което ти дадох? Убежище и пари. Отнасях се с теб като с моя дъщеря!

— По-скоро ти бях майка. Напиваше се до осиране. Дължах ти много, но всичко си има граница. — Тя отстъпи встрани, търсеше пролука. Остриетата им бяха на не повече от един пръст. — Щях да те последвам в ада, но нямаше да повлека и брат ми.

— Защо? Там щеше да се чувства като вкъщи.

— Майната ти! — Монца финтира, смени ъгъла и го накара да отскочи с цялата грация на умряла жаба. Беше забравил колко трудоемко е дуелирането. Дробовете му вече се задъхваха, а рамото, ръката и пръстите започваха да изтръпват. — Ако не бях аз, щеше да е някой от другите капитани. Сесария! Виктус! Андич! — Придружаваше всяко омразно име с удар по меча му. — Всички нямаха търпение да се отърват от тебе при Афиери!

— Нека не споменаваме това проклето място! — Той парира следващия удар и премина в контраатака, с нещо, наподобяващо предишната му пъргавина, принуди я да отстъпи към ъгъла на покрива. Трябваше да приключи, преди да умре от изтощение. Хвърли се напред и отби меча й със своя. Натисна я към парапета, предпазителите на оръжията изтракаха. Лицата им бяха едно до друго и зад главата й виждаше улицата долу. Усещаше учестеното й дишане на бузата си. За миг се поколеба дали да я целуне, или да я хвърли от бойниците. В крайна сметка не можа да реши и не направи нито едното.