Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Тя се протегна.

— Може би под тази корава, но красива обвивка, аз си оставам нежната фермерска дъщеря, която иска да прави добро. Замислял ли си се за това?

— Не бих казал.

— Пък и какъв избор имам? Ако ги изхвърля, ще вземат да се разприказват. Така е по-добре, защото са ни задължени.

— Най ще е безопасно, ако са обратно в калта.

— Тогава защо не слезеш и не свършиш работата, убиецо? Няма да е проблем за герой, носил багажа на Черния Нау.

— Дау.

— Все тая. Ама първо си обуй панталоните, а?

— Не казвам, че трябваше да ги избием. Просто посочвам фактите. Милостта и страхливостта са едно и също.

— Не се тревожи, ще направя каквото трябва. Винаги съм го правила. Но не съм Морвийр. Няма да убия единайсет фермери, защото ми причиняват неудобство.

— Радвам се да го чуя. Но нямаше нищо против смъртта на всичките хора в банката, стига един от тях да беше Мотис.

Тя се намръщи.

— Това не влизаше в плана.

— Нито пък жертвите в „Кардоти“.

— И там нещата не се развиха, както бях планирала, ако не си забелязал.

— Забелязах аз. Нали те наричат Касапина на Каприл? Какво се случи там?

— Каквото трябваше. — Помнеше как яздеше в здрача и притеснението си, когато видя пушека над града. — Да го правиш и да го харесваш са различни неща.

— Но резултатът е един и същ, нали?

— Ти пък какво знаеш? Не помня да беше там. — Отърси се от спомена и стана от леглото. Приятната топлина от последната лула изчезваше и тя се почувства неудобно в белязаната си кожа, докато минаваше през стаята пред погледа му, гола, с изключение на ръкавицата на дясната ръка. Градът с кулите и пожарите се простираше надалеч, замъглен от стъклото на затворената част. — Не те взех, за да ми припомняш за грешките. Направила съм достатъчно.

— Кой не е. А защо ме взе?

— Защото имам ужасна слабост към яки мъже с малко мозък, защо иначе?

— Опитвам да не мисля, защото малкото мозък ме заболява. Но пък почвам да усещам, че не си толкова корава, колкото се изкарваш.

— Че кой е? — Тя посегна и докосна белега на гърдите му. Пръстът й пробяга по космите и набръчканата кожа.

— Всички си носим белезите. — Той плъзна ръка по следата на бедрото й и коремът й се сви. Познатият страх и възбуда на комарджията, примесени с леко отвращение.

— Някои са по-тежки от други. — Думите киселееха в устата й.

— Това са просто белези. — Палецът му пробяга по раните на ребрата. — Не ме притесняват.

Монца свали ръкавицата и тикна осакатената си ръка пред лицето му.

— Така ли?

— Да. — Големите му ръце се сключиха нежно около нейната. Тя се стегна и почти я издърпа. Дъхът й се бе накъсал, сякаш го бе хванала да гали труп. Той започна да разтрива скованата длан, болящия палец, извитите пръсти, чак до връхчетата. Изненадващо нежно. Изненадващо приятно. Тя затвори очи, отвори уста и разпери пръсти.

Почувства го по-близо, топлината му, дъха на лицето й. Напоследък нямаха много шансове за баня, така че той понамирисваше. Пот, кожа и лек дъх на загниващо месо. Остро, но не съвсем неприятно. Знаеше, че и тя е мръсна и мирише. Лицето му се отърка в нейното, брадясалите бузи, твърдата челюст. Тя се усмихна, а кожата й настръхна от ветреца, носещ познатата миризма на горящи сгради.

Едната му ръка още държеше нейната, другата се прокрадна по хълбока, към гърдата и започна нежно да търка зърното й. Малко непохватно, но все пак беше приятно. Другата й ръка се спусна към члена му, готов и втвърден. Тя вдигна единия си крак и го подпря на перваза на прозореца. Пръстите му се вмъкнаха между краката й.

Дясната й ръка беше под брадичката му, разкривените пръсти дърпаха ухото и опитваха да извъртят лицето, палецът отваряше устата му, за да може да го целуне. Имаше вкус на евтиното вино, което пиеха напоследък, но пък вероятно нейният беше същият, а и на кой му пукаше?

Придърпа го и се притисна към него. Не мислеше за мъртвия си брат, не мислеше за осакатената ръка, нито за войната навън, за лулата с хъск, за мъжете, които трябваше да убие. Мислеше само за пръстите си, за неговите пръсти, за члена му и за оная си работа. Не много, но нещо, което определено й трябваше.

— Изчукай ме — изсъска тя в ухото му.

— Аха — изхриптя той, вдигна я и я сложи по гръб на скърцащото легло. Монца се намести, за да му е по-удобно, той се наведе между краката й с лудешка усмивка. Също като нейната. Усети върха на члена му между бедрата си, първо на една, после на друга страна. — Къде е, мамка му…

— Глупави северняци, не можете да си намерите задника и със свещ.