Чарлз Буковски - Всичко на масата

После чух радиото от съседната стая. Човекът го беше пуснал прекалено силно. Звучеше отвратителна любовна песен.

— Ей, приятел! — изревах. — Намали го това нещо!

Никой не отговори.

Отидох до стената и започнах да блъскам по нея.

— КАЗАХ ДА НАМАЛИШ ТОВА ШИБАНО РАДИО!

Музиката си остана все тъй силна.

Излязох и отидох до съседната врата. Бях по долни гащи. Вдигнах крак и ритнах вратата с пета. Вратата се отвори с трясък. На матрака имаше двама души, дебел стар мъж и дебела стара жена. Чукаха се. До тях гореше малка свещ. Старецът беше отгоре. Той спря, обърна глава и ме погледна през рамо. Жената ме погледна изпод него. Стаята им беше приятно обзаведена със завеси и малко килимче.

— О, извинявайте…

Затворих вратата и се върнах в стаята си. Чувствах се ужасно. Бедните хора имаха право да се чукат, за да забравят за кошмарите си. Секс, пиене и може би любов беше единственото, с което разполагаха.

Пак седнах на матрака и си налях чаша вино. Бях оставил вратата отворена. В стаята ми нахлуваха лунната светлина и звуците на града: джубоксове, автомобили, ругатни, кучешки лай, радиоапарати… Всички бяхме заедно в това. Всички бяхме заедно в огромната кофа с лайна. Никой нямаше да се измъкне. Един ден щяха да изхвърлят кофата заедно с всички нас.

Край мен мина дребна котка, спря до вратата и погледна вътре. Очите й бяха осветени от луната: бяха чисто червени, като огън. Прекрасни очи.

— Ела, коте… — протегнах ръка, все едно й подавах храна. — Писи, писи…

Котката си продължи по пътя.

В съседната стая спряха радиото.

Допих си виното и излязох. Бях по долни гащи, както и преди. Повдигнах ги и си наместих топките. Застанах пред съседната врата. Бях счупил ключалката. Виждах свещта, която гореше вътре. Бяха затиснали вратата с нещо, най-вероятно със стол.

Тихо почуках.

Никой не отговори.

Почуках пак.

Чух нещо. После вратата се отвори.

На прага застана старият дебел човек. Лицето му беше увиснало на големи, тъжни бръчки. Сякаш нямаше нищо друго освен вежди, мустаци и две тъжни очи.

— Слушай — казах му аз, — много съжалявам за това, което направих преди малко. Елате ми на гости с твоята мацка, за да изпием по нещо.

— Не — отказа той.

— Или да ви донеса нещо за пиене в стаята?

— Не — повтори той. — Оставете ни на мира, моля ви.

И захлопна вратата.

Събудих се с един от най-ужасните махмурлуци в живота си. Обикновено спях до обед. Но днес не можах. Облякох се, отидох до банята в основната сграда на общежитието и се измих. Излязох оттам, извървях алеята и слязох по стълбището покрай скалата, докато стигнах на улицата.

Неделя, най-ужасният и проклет ден от всички в седмицата.

Излязох на улица „Мейн“ и минах покрай баровете. Леките момичета стояха пред входовете със запретнати поли и размахваха крака, обути с високи токчета.

— Ей, миличък, ела при мен!

Улица „Мейн“, Пета Източна, „Банкър Хил“. Отходните канали на Америка.

Нямаше къде да отида. Влязох в някаква зала за забавни игри. Обиколих и разгледах игрите, но не ми се играеше на нито една от тях. Тогава забелязах един морски пехотинец, който играеше на флипер. Стискаше ръчките с две ръце и се опитваше да насочи топката чрез езика на тялото си. Отидох до него и го сграбчих за яката и колана.

— Бекър! Искам реванш, дявол да го вземе!

Пуснах го и той се обърна.

— Не, няма смисъл — каза той.

— Две от три?

— Глупости — отвърна той. — Дай да те почерпя нещо.

Излязохме от залата и тръгнахме по улица „Мейн“. От един бар се провикна някакво леко момиче.

— Ей, моряко, ела при мен!

Бекър спря:

— Отивам.

— Недей — спрях го аз. — Те са като хлебарки.

— Току-що взех заплата.

— Момичетата пият чай, а на бара разреждат пиенето. Цените са двойни и след това никога повече няма да я видиш.

— Влизам — отсече Бекър.

И влезе. Един от най-добрите непубликувани писатели на Америка, облечен смъртоносно и готов да умре. Влязох след него. Той отиде при едно от момичетата и го заговори. Тя подръпна полата си нагоре, размаха високите си токчета и се засмя. Уединиха се в едно сепаре в ъгъла. Барманът отиде при тях, за да им вземе поръчката.

Другото момиче, което седеше на бара, се обърна към мен:

— А ти не искаш ли да играеш, миличък?

— Само по моите правила.

— Страх ли те е? Или си педал?

— И двете — отвърнах и седнах в другия край на бара.

Между нас имаше един мъж, който беше отпуснал главата си на бара. Портфейла му го нямаше. Когато дойдеше време да се събуди и да се оплаче, барманът или щеше да го изхвърли на улицата, или да повика полиция.