Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Ей, Конг, братче, добре ли си?

Останалите също дотърчаха.

— Май се удари — казах аз. — Хайде, помогнете ми да го изнесем от игрището.

Стейпън хвана Конг от едната страна, аз от другата и двамата заедно го изтеглихме встрани. Когато наближихме линията, аз се престорих, че залитам, и здравата го ритнах в глезена.

— Ох — изпъшка Конг. — Оставете ме, моля ви…

— Аз ти помагам бе, братче.

Стигнахме до линията и го пуснахме там. Конг седна на земята и избърса кръвта от устата си. После протегна ръка и опипа глезена си. Беше ожулен и скоро щеше да се подуе. Аз се наведох към него:

— Ей, Конг, не искаш ли да довършим играта? Водите ни с четирийсет и две на седем, но имаме шанс да изравним.

— Не става, имам упражнение.

— Не знаех, че в този университет се учи лов на бездомни кучета — отбелязах.

— Всъщност имам английска литература.

— Естествено. Ами виж, ако искаш да те заведа до съблекалнята и да те сложим под горещ душ, а?

— Не, не ме пипай.

Конг се изправи. Беше доста скапан. Величествените му рамене бяха увиснали, а по лицето му имаше кал и кръв. Изкуцука няколко крачки, спря и се обърна към един от приятелите си:

— Ей, Куин, помогни ми малко…

Куин го хвана за едната ръка и двамата бавно прекосиха игрището към салона за физическо.

— Ей, Конг! — извиках. — Дано да хванеш упражнението! Специални поздрави на Били Сароян!

Останалите момчета стояха около мен, включително Плешко и Балард, които бяха слезли от трибуните. Току-що бях изнесъл най-доброто представление в проклетия си живот, а на цели километри наоколо нямаше нито едно хубаво момиче, за да ме види.

— Някой има ли цигара? — попитах.

— Аз имам „Честърфийлд“ — отвърна Плешко.

— Ти още ли пушиш цигари за путки? — осведомих се.

— Аз ще си взема една — обади се Джо Стейпън.

— Добре де — казах аз. — Щом няма други.

Всички запалихме.

— Все още има достатъчно хора за една игра — рече някой.

— Заеби — възразих. — Мразя спорта.

— Е, поне се оправи с Конг — каза Стейпън.

— Аха — съгласи се Плешко. — Всичко видях. Обаче едно не ми стана ясно.

— Какво? — попита Стейпън.

— Кой точно беше садистът?

— Е — обадих се, — аз ще тръгвам. Довечера дават филм с Кагни и ще водя моята путка.

Тръгнах през игрището.

— Ще ходиш на кино с дясната си ръка? — подвикна едно от момчетата зад гърба ми.

— И с двете — отвърнах през рамо.

Излязох от игрището, минах покрай химическия факултет и стигнах до моравата пред университета. Ето ги момчетата и момичетата, седнали с учебниците си на пейките, под дърветата и в тревата. Зелени учебници, сини учебници, кафяви учебници. Говореха си, усмихваха се и от време на време се смееха. Минах напряко до края на моравата, където беше последната спирка на трамвай V. Качих се, после се прехвърлих на другия трамвай, отидох назад, седнах на последната седалка, както винаги, и зачаках.

От време на време ходех да видя как живеят скитниците, за да се подготвя. Това, което видях, не ми хареса. Тези мъже и жени също не се отличаваха с някакъв изключителен кураж или блясък. И те искаха същото, което искат всички. Сред тях имаше и някои очевидни луди, които бяха пуснали по улиците. Бях забелязал, че в най-бедните и в най-богатите слоеве на обществото често допускат лудите да живеят сред останалите. Освен това знаех, че и аз не съм съвсем в ред. Още от дете бях сигурен, че у мен има нещо странно. Все едно бях предопределен да стана убиец, да обера банка, да бъда светец, изнасилвач, монах или отшелник. Трябваше ми изолирано място, където да се скрия. Скитниците ме отвращаваха. А животът на нормалните средностатистически хора беше толкова тъп, че беше по-лош от смъртта. Изглежда, нямаше възможна алтернатива. Образованието също ми се струваше капан. Малкото образование, което си бях позволил, ме беше направило още по-подозрителен. Какво представляваха лекарите, адвокатите и учените? Бяха просто обикновени хора, които са допуснали да ги лишат от свободата им да мислят и да действат като личности. Връщах се в бараката си и започвах да пия…

Докато седях и пиех, обмислях самоубийство, но усещах някаква странна привързаност към тялото и живота си. Макар и нашарени от белези, те си бяха мои. В такива случаи се поглеждах в огледалото и се ухилвах: ако ще напускаш този свят, поне можеш да вземеш осем, десет или двайсет от тях със себе си…

Беше една събота вечер през декември. Стоях си в стаята и пиех много повече от обикновено, палех цигара от цигара и си мислех за момичета, за града, за работа и за бъдещето. Когато се взирах в бъдещето, гледката изобщо не ми харесваше. Не бях мизантроп, нито женомразец, но ми харесваше да бъда сам. Беше ми приятно да седя сам в някоя малка стая, да пуша и да пия. Винаги се бях харесвал за компания.