Чарлз Буковски - Всичко на масата

Когато се върнах в стаята, се съблякох, седнах на матрака, облегнах се на стената, запалих цигара и си налях вино. Беше приятно. Тук отзад беше тихо. В нито една от другите стаи на моята барака не се чуваше никой. Трябваше да се изпикая, затова си обух долните гащи, отидох откъм задната страна на бараката и се изпиках навън. Оттам се виждаха светлините на града. Лос Анджелис беше хубаво място, имаше много бедни хора и нямаше да е трудно да потъна сред тях. Върнах се вътре и седнах на матрака. Докато човек разполага с вино и цигари, няма страшно. Допих чашата и я напълних отново.

Може би щях да успея да изкарвам пари с ума си. Осемчасовият работен ден беше нещо отвратително, но все пак почти всички живееха така. Пък и войната, всички постоянно говореха за войната в Европа. Аз не се интересувах от световната история, а само от собствената си лична история. Която беше адски тъпа. Първо родителите ти контролират периода, в който растеш, и тотално те преебават. После, когато пораснеш достатъчно, за да живееш сам, другите веднага искат да те опаковат в униформа и да те пратят някъде, където ще те гръмнат.

Виното беше страхотно на вкус. Налях си още.

Войната. А аз седях тук, девствен. Можеш ли да си представиш какво е да те гръмнат още преди да си разбрал какво значи да бъдеш с жена? Преди да си имал собствена кола? И кого щях да пазя? Някой друг. Друг, на когото не му пукаше за мен. Войните никога не свършват, само защото някой е умрял в някоя от тях.

Щях да се справя някак си. Можех да печеля състезания по надпиване и да играя комар. Може би щях да се справя и с няколко обира. Не ми трябваше много, само да ме оставят на мира.

Довърших първата бутилка вино и започнах втората.

По средата на втората бутилка спрях и се изтегнах на леглото. Първата ми вечер на новото място. Не беше зле. Заспах.

Събудих се от звука на ключ в ключалката. После вратата се отвори. Седнах в леглото. В стаята влезе някакъв човек.

— ИЗЧЕЗВАЙ ВЕДНАГА, МАМКА ТИ! — изревах аз.

Той веднага се махна. Чух как тича по алеята.

Станах и затръшнах вратата.

Хората правеха и така. Живееха някъде, после спираха да плащат наем, но не изхвърляха ключа и се връщаха тайно, за да спят там или за да оберат жилището, когато настоящия наемател го няма. Е, този поне със сигурност нямаше да се върне. Беше разбрал, че ако се опита, ще го скъсам от бой.

Върнах се в леглото и си налях още вино.

Бях леко изнервен. Трябваше да си намеря нож.

Допих чашата, налях си пак, изпих и нея и пак заспах.

Един ден госпожа Къртис ми каза да остана след часа по английски.

Тя имаше страхотни крака и заешка устна, а в комбинацията от страхотни крака и заешка устна имаше нещо, което ме възбуждаше. Беше някъде на трийсет и две години, образована и стилна дама, но както и всички останали, беше проклета либералка, а за това не се изискваше особена оригиналност или твърдост, просто трябваше да боготвориш Франки Рузвелт и това е. Франки ми харесваше, защото по време на Голямата депресия беше измислил програми за помощ на бедните. Той също имаше стил. Според мен в действителност изобщо не му пукаше за бедните, но беше велик актьор, имаше страхотен глас и адски добър автор на речите си. Освен това беше въвлякъл страната във войната. Искаше да си осигури място в историята. Във военно време президентите имат повече власт, а сетне — и повече страници в учебниците. И така, госпожа Къртис беше същата като Франки, само дето имаше много по-хубави крака. Горкия Франки хич не го биваше в краката, но пък имаше страхотен мозък. Ако беше в друга държава, от него щеше да излезе велик и могъщ диктатор.

Когато и последният студент си тръгна, отидох до бюрото на госпожа Къртис. Тя ми се усмихна. Бях наблюдавал краката й в продължение на много часове и тя го знаеше. Знаеше и какво искам аз, а също, че нямаше на какво да ме научи. През цялото време беше казала само едно нещо, което бях запомнил. Очевидно не го беше измислила тя, но на мен ми хареса:

„Хората винаги ще успяват да те изненадат с това колко са тъпи.“

— Господин Чинаски — започна тя, — в тази група има някои студенти, които се смятат за много умни.

— Аха?

— Господин Фелтън е най-добрият студент в групата.

— Хубаво.

— Какво точно те тревожи?

— Моля?

— Според мен нещо… те тревожи.

— Вероятно.

— Това ти е последен семестър, нали?

— Откъде знаете?

Гледах краката й като за сбогом. Бях разбрал, че в университета просто можеш да се покриеш за малко. Имаше и вечни студенти — скапаняци, които никога не завършваха. Но цялата работа с колежа беше измислена и лигава. Изобщо не ти казваха какво те очаква навън, в истинския живот. Само ти тъпчеха главата с теории, без да те научат колко са твърди паважите. Висшето образование можеше да остави неизличими белези върху индивида. От книгите човек омекваше. Когато ги прочетеш всичките и наистина излезеш навън, за да се справиш с живота, трябва да знаеш точно онези неща, дето вътре изобщо не ги пише. Бях решил след края на семестъра да прекъсна, да се помотая с Пръдльо и бандата и може би да се запозная с някой, който имаше достатъчно кураж, за да оберем заедно магазин, или още по-добре — банка.