Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Знаех си, че ще прекъснеш — каза меко тя.

— По-правилно е да се каже, че ще започна.

— Ще има война. Чел ли си „Войникът от Бремен“?

— Стилът на „Ню Йоркър“ нещо не ми го вдига.

— Трябва да четеш и подобни неща, ако искаш да разбереш какво се случва в света днес.

— Не смятам така.

— Бунтуваш се срещу всичко. Как смяташ да оцелееш?

— Не знам. Аз вече съм уморен от живота.

Госпожа Къртис сведе очи към бюрото си и дълго гледа надолу. После пак се вторачи в мен.

— Така или иначе ще бъдем въвлечени във войната. Какво ще правиш в такъв случай?

— Няма значение. Може би ще участвам, а може би не.

— От теб ще излезе добър моряк.

Усмихнах се, представих си как ставам моряк и се отказах.

— Ако останеш още един семестър — продължи тя, — ще ти дам каквото поискаш.

Тя ме погледна и аз разбрах какво точно има предвид, а тя разбра, че аз съм разбрал.

— Не — отвърнах. — Махам се.

После закрачих към вратата. На прага спрях, обърнах се и кимнах за сбогом — бързо, почти незабележимо. Излязох и тръгнах под дърветата в двора на университета. Струваше ми се, че навсякъде има момчета и момичета, които бяха заедно, по двойки. Госпожа Къртис седеше сама зад бюрото си, а аз вървях сам под дърветата. Каква победа можеше да бъде! Да целуна заешката й устна и да разтворя прекрасните й крака, докато Хитлер поглъща цяла Европа и бройка Лондон.

След малко отидох до физкултурния салон. Трябваше да си опразня гардеробчето. Повече нямаше да спортувам. Хората винаги говорят за чистата, естествена миризма на свежа пот. Но просто се оправдават. Защо никога не говорят за чистата, естествена миризма на свежи лайна? Всъщност няма нищо по-велико от доброто бирено лайно — и когато казвам „добро“, имам предвид да си изпил двайсет или двайсет и пет бири предишната вечер. Миризмата на едно такова бирено лайно се усеща навсякъде и не се разсейва поне час и половина. Направо усещаш, че си жив.

Намерих си шкафчето, отворих го и изхвърлих анцуга и гуменките в кофата за боклук. Както и две празни бутилки от вино. Късмет на следващия, който щеше да наследи шкафчето ми. Може би щеше да се издигне и да стане кмет на град Бойз в щата Айдахо. Изхвърлих и катинара. Комбинацията за отваряне никога не ми беше харесвала: 1, 2, 1, 1, 2. Не изискваше много мисъл. Номерът на къщата на родителите ми беше 2122. Всичко беше направено с минимални усилия. На военното обучение пък бях свикнал с 1, 2, 3, 4; 1, 2, 3, 4. Може би някой ден щях да стигна и до 5.

Излязох от салона и минах напряко през игрището. Момчетата играеха футбол с докосване. Свърнах, за да ги заобиколя.

После чух Плешко:

— Ей, Ханк!

Обърнах се и видях, че седи на трибуната с Монти Балард. Балард беше кръгла нула. Най-добрата му черта беше, че никога не те заговаря, ако не го попиташ нещо. Аз никога не го питах нищо. Той просто гледаше живота изпод мръсната си жълта коса и жадуваше да стане биолог.

Махнах им и продължих.

— Ела за малко, Ханк! — извика Плешко. — Важно е!

Отидох при тях:

— Какво?

— Седни и погледай малко онзи як тип с анцуга.

Седнах. На игрището имаше само един човек с анцуг. Беше с обувки за бягане с шпайкове. Нисък беше, но много, много широкоплещест. Имаше зашеметяващи бицепси и рамене, дебел врат и много къси крака. Косата му беше черна, а лицето му почти плоско; имаше малка уста, почти никакъв нос и очи, които бяха скрити някъде в него.

— Ей, аз май съм чувал за този тип — отбелязах.

— Гледай го — повтори Плешко.

В двата отбора имаше по четирима души. Топката беше вкарана в игра. Разпределителят отстъпи, за да я подаде. Кинг Конг младши играеше в защита. Стоеше някъде в средата на игрището. Единият от противниковите нападатели се беше изнесъл напред, а другият стоеше назад. Център-нападателят ги покриваше. Кинг Конг младши наведе рамене и се затича към момчето, което се намираше назад. Заби се в него, като вкара рамото си отстрани в ребрата му и грубо го повали на земята. После се обърна и се отдалечи в тръс. В това време разпределителят подаде на нападателя, който беше излязъл напред, и той отбеляза точка.

— Видя ли? — каза Плешко.

— Кинг Конг…

— Кинг Конг изобщо не играе футбол. Той просто удря хората толкова силно колкото може, във всяка игра.

— Не можеш да удряш нападател, преди да е хванал топката — казах аз. — Забранено е.

— И кой ще му го каже? — попита Плешко.

— Ти искаш ли? — обърнах се към Балард.

— Не — каза Балард.

Отборът на Кинг Конг вкара топката в игра. Сега той имаше право да блокира. Втурна се към най-дребното момче на терена и го смачка. Блъсна го с такава сила, че момчето направи кълбо във въздуха, преди да се приземи. После все пак се изправи, но много бавно.