Чарлз Буковски - Всичко на масата

На вратата се почука.

— Господин Чинаски?

Беше госпожа Канзас. Не беше сама. Чух и други гласове, които шепнеха. Беше дошла с мургавите си дребни приятели.

— Господин Чинаски?

— Да?

— Искам да вляза в стаята.

— Защо?

— Да сменя чаршафите.

— Болен съм. Не мога да ви пусна.

— Само искам да сменя чаршафите. Няма да се бавя.

— Не, не мога да ви пусна. Елате сутринта.

Чух, че си шепнат нещо. После се отдалечиха по коридора. Седнах на леглото. Трябваше да пийна, при това нещо по-силно. Беше събота вечер и целият град беше пиян.

Може би щях да успея да се измъкна незабелязано?

Отидох до вратата и я отворих съвсем малко, без да махам веригата, за да погледна навън. На най-горното стъпало стоеше филипинец, единият от приятелите на мисис Канзас. В ръката си държеше чук. Беше застанал на колене. Той вдигна поглед към мен, ухили се и заби един пирон в мокета. Преструваше се, че поправя нещо. Затворих вратата.

Непременно трябваше да пийна нещо. Закрачих напред-назад из стаята. Защо всички на света да можеха да се напият, а аз — не? Колко време трябваше да вися в тази проклета стая? Пак отворих вратата. Същата работа. Той вдигна поглед към мен, ухили се и закова още един пирон в мокета. Захлопнах вратата.

Извадих куфара си и нахвърлях вътре малкото дрехи, които притежавах.

Все още имах доста от парите, които бях спечелил на комар, но си знаех, че в никакъв случай няма да стигнат, за да платя щетите в стаята. Нито пък ми се искаше. Всъщност не бях виновен аз. Те трябваше да ни разтърват. Пък и огледалото беше счупил Бекър…

Събрах си багажа. В едната си ръка държах куфара, а в другата — портативната пишеща машина, прибрана в своя калъф. Известно време останах пред вратата. Пак погледнах навън. Онзи си стоеше там. Свалих веригата. После рязко отворих вратата и изскочих навън. Хукнах право към стълбището.

— ЕЙ! Къде отива? — попита дребният тип.

Все още стоеше на едно коляно. Понечи да замахне с чука, за да ме удари. Аз обаче силно забих пишещата машина отстрани в главата му. Разнесе се ужасен звук. Хукнах надолу по стълбите, прекосих фоайето и изхвърчах на улицата.

Може би го бях убил.

Затичах се надолу по улица „Темпъл“. После видях едно такси. Беше празно. Скочих вътре.

— Улица „Банкър Хил“ — наредих. — Бързо!

На прозореца на едно общежитие видях табела, че има свободни стаи, и накарах шофьора да спре. Платих му, отидох на верандата и натиснах звънеца. Едното ми око беше насинено от боя, край другото имах драскотина, а носът и устата ми бяха подути. Лявото ми ухо беше яркочервено и всеки път, когато го докосвах, сякаш ме удряше ток.

Един старец се появи на вратата. Беше по потник и май се беше накапал с боб и люти чушки. Косата му беше сива и разрошена, имаше нужда от бръснене и пафкаше някаква влажна цигара, която вонеше ужасно.

— Ти ли си портиерът? — попитах го.

— Аха.

— Трябва ми стая.

— Работиш ли нещо?

— Писател съм.

— Не ми приличаш на писател.

— Ти как мислиш, че изглеждат писателите?

Той не отговори.

После каза:

— Два и петдесет на седмица.

— Може ли да видя стаята?

Той се оригна, преди да отговори:

— Влазяй…

Тръгнахме по дълъг коридор. На пода нямаше мокет. Дъските скърцаха и тракаха, когато стъпвахме по тях. От една стая се разнесе мъжки глас:

— Духай, кучко!

— Три долара — отвърна женски глас.

— Три долара? Ще ти скъсам гъза!

Чу се как силно я плесна и жената изпищя. Ние продължихме.

— Стаята е отзад — обясни човекът, — но имаш право да използваш общата баня.

Зад къщата се издигаше барака с четири врати една до друга. Той отиде до номер три и отвори. Влязохме. Вътре имаше матрак, завивка, гардеробче и шкафче. На шкафчето се мъдреше котлон.

— Имаш и котлон — обяви той.

— Супер.

— Два и петдесет, предварително.

Платих му.

— Ще ти дам разписката утре сутринта.

— Хубаво.

— Как се казваш?

— Чинаски.

— Аз съм Конърс.

Той свали един ключ от ключодържателя си и ми го подаде.

— Тук е тихо и спокойно. Искам да си остане така.

— Естествено.

Затворих вратата след него. Имаше само една крушка на тавана, без абажур. Но всъщност беше доста чисто. Ядвяше се. Станах, излязох, заключих вратата и прекосих задния двор, за да изляза на алеята.

Помислих си, че не биваше да му казвам истинското си име. Може би наистина бях убил онзи мургав дребосък на улица „Темпъл“.

Зад къщата имаше дълго дървено стълбище, което се спускаше покрай стръмна скала и излизаше на долната улица. Много романтично. Повървях, докато намерих магазин за алкохол. Значи все пак щях да мога да пийна. Купих си две бутилки вино и тъй като бях леко гладен, се снабдих и с голяма опаковка чипс.