Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Тя си е за вас. Не я искам. Ваша е. Просто се качете да пийнем малко вино. В чудничката стая номер пет.

Никой не отговори. Аз се залюлях напред-назад на пети, докато уискито и виното се бореха за надмощие. Оставих цигарата да увисне от десния ъгъл на устата ми и издухах нагоре голям облак дим. Не я извадих оттам, нека си виси.

Знаех за кинжалите. За малкото време, през което бях живял тук, вече бях видял две изпълнения с кинжали. Една вечер чух сирени, погледнах навън към улица „Темпъл“ и точно под моя прозорец видях труп, осветен от луната и уличната лампа. След време видях друг труп. Двете нощи на кинжалите. Единия път беше бял човек, другия път беше един от тях. И двата пъти кръвта течеше по тротоара, истинска кръв, просто ей-така, течеше по тротоара и се изливаше в канавката, виждаше се как се събира в канавката и беше безсмислено и тъпо, че толкова много кръв може да изтече само от един човек…

— Добре, приятели — казах накрая. — Не се обиждам. Ще си пия сам…

Обърнах се и поех към стълбището.

— Господин Чинаски — обади се мисис Канзас.

Погледнах назад към нея, застанала между двамата ми дребни приятели.

— Приберете се в стаята си и се наспете. Ако не спрете да създавате проблеми, ще позвъня в полицейското управление на Лос Анджелис.

Обърнах се и тръгнах да се изкачвам по стълбището.

Няма живот за мен, няма живот в тази стая, в този град или в тази тъжна вселена…

Вратата на стаята ми беше отворена. Влязох. Беше останала една трета от бутилката евтино вино.

Може би в килера имаше още една?

Отворих вратата на килера. Нямаше бутилка. Затова пък навсякъде бяха пръснати десетачки и двайсетачки. Виждаше се свита на руло двайсетачка, която се беше мушнала между два мръсни чорапа с дупки на пръстите; от яката на една риза висеше десетачка; а в джоба на старо яке бяха заседнали още десет долара. Повечето от парите обаче се валяха по пода.

Взех една банкнота, пъхнах я в страничния джоб на панталона си, излязох от стаята, заключих вратата и слязох по стълбите към бара.

След няколко вечери в стаята ми дойде Бекър. Сигурно моите родители му бяха дали адреса или пък ме беше открил чрез администрацията на колежа. Името и адресът ми бяха записани на студентската трудова борса, в графа „общи работници“. Бях добавил и лично съобщение: „Работя всичко законно и всичко друго“. Досега никой не ми се беше обадил.

Бекър седна на един стол и аз налях вино. Беше облечен с униформа на морски пехотинец.

— Виждам, че са те прикоткали — казах аз.

— Уволниха ме от „Уестърн Юниън“. Нямах друг избор.

Подадох му чашата:

— Значи не си го направил от патриотизъм?

— Луд ли си.

— А защо точно в морската пехота?

— Чух за тренировъчния лагер за новобранци. Исках да видя дали ще се справя.

— И се справи?

— Справих се. Но там наистина има откачени копелета. Почти всяка вечер става бой. Никой не го възпира. Бият се почти до смърт.

— Това ми харесва.

— Защо не се запишеш и ти?

— Не обичам да ставам рано и да изпълнявам заповеди.

— Какво ще работиш тогава?

— Не знам. Когато свърша и последния цент, просто ще изляза да живея на улицата.

— Там има големи откачалки.

— Навсякъде ги има.

Налях на Бекър още вино.

— Проблемът е, че не ми остава много време за писане — призна той.

— Все още ли искаш да станеш писател?

— Естествено. Ами ти?

— Аха — потвърдих. — Но е доста безнадеждно.

— Не си достатъчно добър или какво?

— Не, другите не са достатъчно добри.

— Как така?

— Четеш ли списанията? И сборниците с най-добрите разкази на годината? Има поне десетина такива.

— Да, чел съм ги…

— Четеш ли „Ню Йоркър“? „Харпърс“? „Атлантик“?

— Да…

— Сега сме хиляда деветстотин и четирийсета. А още се пише като през деветнайсети век — тежко, измъчено, претенциозно. Докато ги четеш, или те заболява главата, или заспиваш.

— Какъв е проблемът?

— Това е номер. Играта е нагласена, само за свои хора.

— Говориш така, все едно са те отрязали.

— Сигурен съм, че ще ме отрежат, ако се опитам. Защо да хабя пари за пощенски марки? Нали трябва да си купувам вино?

— Аз смятам да пробия — заяви Бекър. — Един ден ще видиш моите книги в библиотеката.

— Дай да не говорим за писане.

— Четох ти нещата — заяви Бекър. — Прекалено си кисел и мразиш всичко.

— Дай да не говорим за писане.

— Вземи Томас Улф например…

Майната му на Томас Улф! Все едно слушаш бабичка, която говори по телефона!