Чарлз Буковски - Всичко на масата

Намерих си стая на улица „Темпъл“ във филипинския квартал. Наемът беше 3. 50 долара на седмица и се намираше на втория етаж. Предплатих за една седмица на хазяйката — блондинка на средна възраст. Тоалетната и ваната бяха на долния етаж, но в стаята имаше умивалник, в който можех да пикая.

Още първата вечер намерих бар на приземния етаж в съседната сграда. Това ми хареса. Трябваше само да се изкатеря по стълбите и си бях вкъщи. В бара беше пълно с дребни мъже с тъмна кожа, но те не ме закачаха. Бях чувал всякакви истории за филипинците — че харесват бели жени, особено руси, че носят кинжали и че тъй като всичките са еднакво високи, се събират по седем души и си купуват един скъп костюм с всички аксесоари, а после се редуват да го носят по една вечер в седмицата. Джордж Рафт беше написал някъде, че филипинците първи определят всички модни тенденции. Те стояха по ъглите и въртяха златните си синджирчета — тънки златни верижки, дълги по осемнайсет-деветнайсет сантиметра, като дължината на синджирчето на всеки посочваше дължината на пениса му.

Барманът също беше филипинец.

— Нов ли си в квартала? — попита той.

— Живея на горния етаж. Уча в университета.

— Не давам пиене на кредит.

Сложих няколко монети на бара.

— Дай една бира „Ийстсайд“.

Той се върна с бутилката.

— Къде може да си намери човек момиче в този квартал? — попитах.

Той взе няколко от монетите.

— Нямам представа — отговори и се върна на мястото си до касата.

Първата вечер останах, докато затвориха. Никой не ме закачи. Няколко руси жени си тръгнаха с филипинци. Мъжете бяха кротки пиячи. Седяха на малки групички, с наведени глави един към друг, говореха си и от време на време много тихо се смееха. Направиха ми добро впечатление. Когато затвориха бара и аз станах да си ходя, барманът ми каза „Благодаря“. Това никога не се случваше в американските барове — поне не с мен.

Новото ми положение ми хареса. Сега ми трябваха само пари.

Реших да не напускам колежа. Така щях да имам някакво място, където да ходя през деня. Моят приятел Бекър вече беше прекъснал. В колежа никой не ми харесваше особено, освен може би преподавателят по антропология, който беше известен комунист. Не ни преподаваше почти никаква антропология. Беше едър мъж, небрежно облечен и симпатичен.

— Сега ще ви обясня как се приготвя бърза пържола — каза веднъж на студентите. — Загрявате тигана до червено, изпивате на екс едно уиски и сипвате в тигана тънък слой сол. Слагате пържолата отгоре и я запичате, но съвсем за кратко. После я обръщате от другата страна, изпивате на екс още едно малко уиски, вадите пържолата и я изяждате веднага.

Веднъж, докато си лежах на моравата пред колежа, той мина оттам, спря и се просна на тревата до мен.

— Чинаски, ти нали не вярваш на всички нацистки глупости, които разпространяваш?

— Не казвам. А ти вярваш ли на твоите глупости?

— Разбира се.

— Успех тогава.

— Чинаски, ти си един виенски шницел, бе.

После стана, изтупа тревата и листата от дрехите си и се отдалечи…

Живеех на улица „Темпъл“ едва от няколко дни, когато ме откри Джими Хачър. Една вечер той почука на вратата, аз отворих и го видях отвън заедно с още две момчета от самолетната фабрика. Едното се казваше Делмор, а другото Бързака.

— Защо му викате Бързака?

— Дай му пари назаем и ще разбереш.

— Влизайте де… Как ме открихте, за Бога?

— Вашите са наели частен детектив, за да те издири.

— Да му се не види, винаги всичко развалят.

— Сигурно се притесняват?

— Ако се притесняват чак толкова, да ми пратят пари.

— Твърдят, че ще ги изпиеш веднага.

— Тогава нека си се притесняват…

Тримата влязоха и насядаха по леглото и по пода. Носеха бутилка уиски и няколко картонени чашки. Джими наля на всички.

— Хубава квартира.

— Супер е. Всеки път, когато си подам главата през прозореца, виждам градския съвет.

Бързака извади от джоба си тесте карти. Беше седнал на килима. Вдигна поглед към мен.

— Играеш ли комар?

— Всеки ден. Тези карти белязани ли са?

— Ей, мамка ти!

— Не ме псувай, защото ще ти окача скалпа над камината.

— Честно, братче, картите са наред!

— Мога да играя само покер и двайсет и едно. Колко е таванът?

— Два долара.

— Цепи за раздаване.

Предложих да играем на покер с карти на масата, по обичайните правила. Не обичах истинския покер, защото там ти е нужен прекалено много късмет. Всички дадохме по два чипа за банката. Докато раздавах, Джими отново напълни чашите.