Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Честно? И какво ще направиш?

— Май ще трябва да се върнем и да те накажем… — каза Джими.

— Чакай малко — прекъснах го аз.

Върнах се в стаята си и си налях още вино. Картонените чашки на Джими не ми бяха харесали и цяла вечер пиех от един празен буркан от сладко. От едната му страна все още беше залепен етикетът, мръсен и оцветен от засъхнало вино. Взех буркана и излязох.

Бързака беше започнал да се съвзема. Джими му помагаше да се изправи. После прехвърли ръката му през врата си. Двамата застанаха един до друг.

— Та какво викаше? — казах аз.

— Ти си грозен човек, Ханк. Някой трябва да ти даде урок.

— Не те разбрах. Според теб не съм красавец или какво?

— Не, но постъпваш грозно…

— Изкарай приятеля си оттук, преди да сляза и да го довърша!

Бързака вдигна окървавената си глава. Беше с шарена хавайска риза, но сега повечето цветове бяха изцапани с червено.

Той ме погледна. И отвори уста. Гласът му едва се чуваше. Но разбрах какво каза.

— Ще те убия…

— Точно така — потвърди Джими. — Ще ти го върнем.

— ТАКА ЛИ БЕ, ПУТЬОВЦИ? — изкрещях. — АЗ НИКЪДЕ НЯМА ДА ХОДЯ! АКО ВИ ПОТРЯБВАМ, ЩЕ ВИ ЧАКАМ В СТАЯ НОМЕР ПЕТ! НОМЕР ПЕТ, РАЗБРАХТЕ ЛИ? И ВРАТАТА ЩЕ БЪДЕ ОТВОРЕНА!

Надигнах буркана от сладко, пълен с вино, и го пресуших. После ги замерих с буркана. Здравата го засилих. Но мерникът ми беше лош. Бурканът се удари в стената до стълбището, отскочи и изхвърча във фоайето, между хазяйката и двамата й приятели филипинци.

Джими извъртя Бързака към изхода и бавно го помъкна навън. Движеха се мъчително бавно. Пак чух Бързака, който издаваше някакви звуци между хлипане и стон:

— Ще го убия… Ще го убия…

Накрая Джими успя да го изкара навън. Тръгнаха си.

Русата хазяйка и двамата филипинци продължаваха да стоят във фоайето и да ме зяпат. Аз бях бос и не се бях бръснал пет-шест дни. Имах нужда от подстригване. Решех си косата само веднъж на ден, сутрин, и после повече не я поглеждах. Учителите по физическо винаги ми правеха забележка за стойката: „Изправи раменете! Защо гледаш надолу? Какво толкова има на земята?“

Нямах никакви шансове да положа началото на ново модно течение. Бялата ми тениска беше изцапана с вино, прогорена от многобройни цигари и пури, опръскана с кръв и повръщано. Беше ми малка и се вдигаше нагоре, като откриваше корема и пъпа ми. Панталоните ми също не ми бяха по мярка. Бяха ми тесни на гъза и стигаха доста над глезените.

Тримата стояха и ме гледаха. Аз също ги гледах.

— Ей, хора, качете се да пийнем по едно!

Двамата дребни мъже ме изгледаха отдолу и се ухилиха. Хазяйката, която приличаше на повехнала Карол Ломбард, се взираше в мен безизразно. Наричаха я „мисис Канзас“. Дали не беше влюбена в мен? Носеше розови обувки на висок ток и рокля с пайети от искрящо черно ламе. По роклята подскачаха искрици светлина и ме заслепяваха. Никой смъртен не можеше да види гърдите й — те бяха запазени за крале, диктатори, тирани и филипинци.

— Някой има ли цигара? — попитах ги аз. — Свършиха ми цигарите.

Дребният тъмнокож тип, който стоеше от едната страна на мисис Канзас, направи едва забележимо движение с едната си ръка към джоба на ризата си и един пакет „Кемъл“ подскочи във въздуха. Той ловко го хвана с другата си ръка. После, след второ невидимо почукване по дъното на пакета, от него изскочи цигара — право нагоре, напълно сама, високо над останалите, готова за вземане.

— Ей, мамка му — казах аз. — Благодаря.

Тръгнах надолу по стълбите, но стъпих накриво, залитнах, едва не паднах, сграбчих парапета с две ръце, задържах се, понаместих се и продължих надолу. Пиян ли бях сега или какво? Приближих се до дребния мъж, който държеше пакета цигари. Леко се поклоних.

Извадих цигарата. После я подхвърлих във въздуха, улових я и я забих в устата си. Мургавият ми приятел продължи да ме гледа безизразно, след като широката му усмивка беше изчезнала още при първите ми крачки надолу по стълбището. После дребният ми приятел се наведе напред, закри огънчето с ръце и ми запали цигарата.

Всмукнах и издишах дима.

— Слушайте, не искате ли всички да се качите в моята стая и да изпием по едно-две?

— Не — каза дребният тип, който ми беше запалил цигарата.

— Може да хванем Бетовен или дори малко Бах по моето радио! Аз съм образован , да знаете. Уча в университета…

— Не — отказа и другият дребен мъж.

Силно си дръпнах от цигарата и погледнах Карол Ломбард — мисис Канзас.

После пак се обърнах към двамата си нови приятели.