Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Добре тогава, на кого се кефиш?

— Джеймс Търбър.

— С неговите буржоазни глупости…?

— Той поне е разбрал , че всички са луди.

— Томас Улф е здраво стъпил на земята…

— Стига бе, само гъзовете говорят за литература…

— Гъз ли ме наричаш?

— Да…

Налях му още вино, напълних и своята чаша.

— Много тъпо от твоя страна да облечеш униформа.

— Първо ме наричаш гъз, после тъпак. Мислех, че сме приятели.

— Ние сме приятели. Просто според мен не се пазиш достатъчно.

— Всеки път те виждам с чаша в ръката. На това пазене ли му викаш?

— Не знам по-добър начин да се пазя. Ако не можех да пия, отдавна да съм си прерязал проклетото гърло.

— Това са глупости.

— Щом дават резултат, значи не са глупости. Проповедниците от площад „Пършинг“ си имат своя бог. А аз си имам кръвта на моя бог!

Надигнах чашата си и я пресуших.

— Просто бягаш от действителността — отбеляза Бекър.

— И защо не?

— Защото никога няма да станеш писател, ако бягаш от действителността.

— Какви ги говориш? Писателите това работят!

Бекър се изправи:

— Когато говориш с мен, не повишавай тон!

— Какво ще правиш сега, ще ми надървиш кура?

— Ти нямаш кур бе!

Успях да го изненадам с един десен зад ухото. Чашата изхвърча от ръката му и той се олюля из стаята. Бекър беше станал силен мъж, много по-силен от мен. Той се блъсна в шкафчето, обърна се и аз веднага забих още един десен прав в бузата му. Той се люшна към отворения прозорец и аз се притесних да го удрям повече, защото можеше да падне навън, на улицата.

Бекър се стегна и разтърси глава, за да се свести.

— Добре — рекох аз. — Дай да пийнем нещо. Насилието ме отвращава.

— Добре — съгласи се Бекър.

Отиде да си вземе чашата. Евтиното вино, което пиех, нямаше коркова тапа, а запушалката просто се отвърташе. Отворих нова бутилка. Бекър протегна чашата си към мен и аз му налях. Налях и на себе си и оставих бутилката. Бекър пресуши чашата си. Аз пресуших своята.

— Без лоши чувства — казах аз.

— Естествено, братче — кимна Бекър и остави чашата си.

После ми заби един десен ъперкът в корема. Аз се превих на две, той ме блъсна отзад по тила и същевременно ме блъсна с коляно в лицето. Паднах на колене, а от носа ми по гърдите потече кръв.

— Налей ми пиене, братче — рекох. — Дай да седнем и да обмислим положението.

— Ставай — каза Бекър. — Това беше само началото.

Изправих се и тръгнах към него. Блокирах първия му удар, спрях десния с лакът и забих един къс десен прав в носа му. Бекър отстъпи крачка назад. Вече и двамата бяхме с разкървавени носове.

Пак го атакувах. И двамата се бъхтехме на поразия. Нанесох няколко добри удара. Той също успя да ми забие един успешен десен ъперкът в корема. Пак се превих на две, но този път веднага успях да се изправя и да контраатакувам с ъперкът. Улучих. Беше красив, късметлийски удар. Бекър залитна назад и се блъсна в шкафчето. Главата му се хласна в огледалото. Огледалото се пръсна на парчета. Беше зашеметен. Готово. Сграбчих го за ризата и здравата го фраснах с дясната си ръка зад лявото ухо. Той се свлече на килима и остана на четири крака. Отидох и с малко несигурна ръка си налях пиене.

— Знаеш ли какво, Бекър — казах му аз. — Горе-долу два пъти в седмицата пребивам по някого в тази стая. Ти просто дойде в неподходящ ден.

Пресуших чашата си. Бекър се изправи. Постоя малко, без да откъсва поглед от мен. После пак ме връхлетя.

— Слушай, Бекър… — казах аз.

Той направи финт с дясната ръка и стовари един ляв прав в устата ми. Пак се почнахме. Нямаше много защита. Само удари, удари, удари. Бекър ме повали върху един стол и столът се счупи. Успях да стана и да го посрещна, докато ме атакуваше. Бекър залитна назад и аз му вкарах още един десен. Той се блъсна с гръб в стената и цялата стая се разтърси. Бекър обаче се оттласна от стената и ми вкара един висок десен прав, от който пред очите ми заиграха светлини: зелени, жълти, червени… Тогава той ми заби един ляв в ребрата и още един десен в лицето. Замахнах, но не улучих.

Дявол да го вземе, помислих си, някой не чува ли всичко това? Защо не се качат и не ни разтърват? Защо не извикат полицията?

Бекър пак ми се нахвърли. Пропуснах едно дясно кроше и това беше всичко от мен…

Когато се свестих, беше тъмна нощ. Бях проснат под леглото и само главата ми стърчеше навън. Сигурно съм пропълзял там. Бях страхливец. Целият се бях оповръщал. Изпълзях изпод леглото.

После забелязах разбитото огледало и стола. Масата беше с краката нагоре. Отидох и се опитах да я обърна. Тя пак падна. Два от краката не се държаха. Опитах се да ги оправя, колкото можах. После пак изправих масата. Тя се задържа за момент и пак се катурна. Килимът беше подгизнал от вино и повръщано. Намерих бутилка вино, която лежеше настрани. Вътре беше останало малко. Изпих го и се огледах за още. Нямаше. Нямаше нищо за пиене. Сложих веригата на вратата. Намерих една цигара, запалих я и застанах на прозореца, загледан надолу към улица „Темпъл“. Навън беше хубава вечер.