Чарлз Буковски - Всичко на масата

Игор не откъсваше поглед от него:

— До дъно!

— Да, Игор, да…

Плешко надигна синята чаша. Не му беше лесно. Пареше му и вкусът не му хареса. Половината се изля извън устата му, по брадичката и по ризата. Празната чаша падна на кухненския под.

Игор се изпъчи пред Плешко.

— Ти не си истински мъж!

— МЪЖ СЪМ, ИГОР! МЪЖ СЪМ!

— ЛЪЖЕШ!

Игор му удари шамар с опакото на ръката и когато главата на Плешко се завъртя настрани, я върна обратно с още един шамар от другата страна. Плешко стоеше мирно, притиснал ръце до тялото си.

— Мъж… съм…

Игор не помръдна от мястото си.

— Аз ще те направя истински мъж!

— Хубаво — казах на Игор. — Стига толкова.

Игор излезе от кухнята. Аз си налях още ром. Беше ужасно за пиене, но нямаше нищо друго.

Игор се върна. Държеше пистолет, този път истински, стар револвер с шест патрона.

— Сега ще играем на руска рулетка — обяви той.

— На майка ти в гъза — казах аз.

— Аз ще играя, Игор — рече Плешко. — Аз ще играя! Аз съм истински мъж!

— Добре — кимна Игор. — В пистолета има един патрон. Аз ще завъртя барабана и после ще ти го подам.

Игор завъртя барабана и подаде револвера на Плешко. Плешко го взе и го насочи към главата си.

— Аз съм мъж… мъж съм… ще го направя!

И пак се разрева.

— Ще го направя… аз съм мъж…

Плешко остави дулото на пистолета да се отклони от слепоочието му. Насочи го встрани от черепа си и натисна спусъка. Чу се щракване.

Игор взе револвера, завъртя барабана и ми го подаде. Аз му го върнах.

— Ти си пръв.

Игор завъртя барабана, вдигна пистолета към лампата и погледна през дулото. После го насочи към слепоочието си и натисна спусъка. Чу се щракване.

— Голяма работа — казах аз. — Ти първо погледна барабана, за да видиш къде е куршумът.

Игор завъртя барабана и ми подаде револвера.

— Ти си наред…

Върнах му го.

— Заври си го отзад — посъветвах го.

После отидох да си налея още един ром. Докато бях там, се чу изстрел. Погледнах надолу. Близо до крака ми в кухненския под имаше дупка от куршум.

Обърнах се.

— Ако още веднъж насочиш това нещо към мен, ще те убия, Игор.

— Честно?

— Честно.

Той стоеше и се хилеше. После бавно започна да повдига пистолета. Аз чаках. Той отпусна пистолета. И вечерта, общо взето, свърши. Отидохме до колата му и Игор ни закара вкъщи. Първо обаче спряхме в парк „Уестлейк“, взехме под наем лодка и излязохме на езерото, за да допием рома. Когато бутилката свърши, Игор зареди пистолета и стреля няколко пъти в пода на лодката. Бяхме на четирийсет метра от брега и трябваше да плуваме обратно…

Когато се прибрах вкъщи, беше късно. Пропълзях над стария храст и се прехвърлих през прозореца на стаята си. Съблякох се и си легнах, а баща ми хъркаше в съседната стая.

Един ден се прибирах от лекции надолу по „Уествю“. Нямах учебници. Вземах изпитите, като слушах лекциите и после налучквах отговорите. Никога не бях учил за изпити. Изкарвах средни оценки. И докато слизах по булеварда, се заплетох в гигантска паяжина. Винаги ставаше така. Спрях, отлепих паяжината от лицето си и се огледах за паяка. Намерих го: беше голямо, дебело, черно копеле. Смачках го на място. Бях се научил да мразя паяците. Когато отидех в ада, до края на вечността щеше да ме гризе огромен паяк.

През целия си живот в този квартал постоянно се натъквах на паяжини, нападаха ме косове и се налагаше да живея с баща си. Всичко в живота ми неизменно беше мрачно, отчайващо и гадно. Дори времето се държеше капризно и неуважително. Или ставаше непоносимо горещо в продължение на цели седмици, или валеше, а когато започнеше да вали, валеше по пет-шест дни. Водата заливаше градините и влизаше в къщите. Човекът, който беше планирал отводнителната система на Лос Анджелис, сигурно беше получил доста пари срещу пълното си невежество по този въпрос.

Собствените ми дела си бяха в същото отчайващо състояние както в деня, в който се бях родил. Единствената разлика беше в това, че сега чат-пат можех да се напивам, макар и не толкова често, колкото ми се искаше. Пиенето беше единственото, което можеше да помогне на човек да не се чувства вечно зашеметен и безполезен. Всичко останало в живота не спираше да те измъчва и гризе, докато те свърши. И нямаше нищо, нищо интересно. Всички хора си приличаха, бяха ограничени и предпазливи. Само като си помисля, че трябваше да живея с тези копелета до края на живота си. Господи, всички имаха дупки на гъза, полови органи, усти и подмишници. Серяха, дърдореха и бяха тъпи като фъшкии. Момичетата изглеждаха добре, ако ги гледаш отдалеч, а слънцето светеше през роклите и косите им. Но отблизо, където се чуваше как мозъкът им изтича през устата, ти идваше да се окопаеш под някой хълм с картечница, насочена към изхода. Със сигурност никога нямаше да мога да бъда щастлив, да се оженя и да имам деца. По дяволите, аз дори не можех да си намеря работа като мияч на чинии.