Чарлз Буковски - Всичко на масата

И успях. Качих се и трамваят тръгна. Стигнах до улица „Уествю“, спуснах се по Двайсет и първа и завих на юг надолу по авеню „Лонгуд“, докато стигнах до номер 2122. Изкачих се по алеята на съседите, намерих храстите под моя прозорец, пролазих нагоре и се прибрах в стаята си. Съблякох се и си легнах. Сигурно бях изпил почти цял литър уиски. Баща ми хъркаше точно така, както го бях оставил, но още по-силно и по-грозно. Въпреки това заспах.

Пристигнах за часа по английски на господин Хамилтън с трийсет минути закъснение, както обикновено. Беше 7:30 сутринта. Застанах пред вратата и се заслушах. Пак бяха подхванали Гилбърт и Съливан. Продължаваха да пеят за бюрата, морето и Кралския флот. Хамилтън не можеше да им се насити. Точно както в гимназията, където учителят ни говореше само за По, По, Едгар Алан По и нищо друго.

Отворих вратата. Хамилтън отиде до грамофона и вдигна иглата от плочата. После се обърна към групата и обяви:

— Когато господин Чинаски влиза в час, винаги можем да бъдем сигурни, че е 7:30 сутринта. Господин Чинаски винаги се явява навреме в час. Единственият проблем е в това, че идва в друг час.

Той спря и огледа класа. Беше много, много достолепен. После пак ме погледна:

— Господин Чинаски, вече няма никакво значение дали ще идвате в 7:30 и дали ще идвате изобщо. Пиша ви оценка среден за целия семестър по английски.

— Среден ли, господин Хамилтън? — попитах аз и се озъбих с прословутата си усмивка. — А защо не слаб?

— Защото „среден“ при определени обстоятелства се римува с „дребен“. А вие, господин Чинаски, сте с мозък дребен.

Цялата група избухна в аплодисменти, гръмки викове и тропане с крака. Аз се обърнах, излязох и затворих вратата зад гърба си. Тръгнах по коридора, но през цялото време ги чувах зад гърба си.

Войната в Европа вървеше много добре, поне за Хитлер. Повечето от студентите не изразяваха много ясно мнение по въпроса. Но преподавателите бяха друга работа, почти всичките бяха с леви и антигермански убеждения. Сред преподавателите сякаш нямаше дясна фракция, с изключение на господин Глазгоу по икономика, но той беше много дискретен в това отношение.

Интелектуалният избор да отидеш да воюваш с Германия, за да спреш разпространението на фашизма, се смяташе за единствено правилен и се радваше на голяма популярност. Колкото до мен самия, аз нямах никакво желание да ходя на война, за да защитавам сегашния си начин на живот или бъдещето, което ме очакваше в тази страна. Нямах никаква Свобода. Нямах нищо. Ако Хитлер беше на власт, може би дори щях да изчуквам нещо от време на време и да получавам повече от един долар джобни пари на седмица. Колкото и да разсъждавах, не можех да намеря нищо, което да браня в една война. Освен това, тъй като бях роден в Германия, чувствах известна естествена лоялност към тази страна и не ми харесваше целият германски народ да бъде представян като нация от чудовища и идиоти. В кината нарочно пускаха прегледите на по-бързи обороти, за да изкарат Хитлер и Мусолини по-истерични, отколкото бяха. А и, тъй като всичките ми преподаватели бяха антигермански настроени, ми беше просто невъзможно да застана на тяхна страна. И така, само от чувство на отчуждение и естествена склонност към опозиция, аз реших да защитавам противоположната гледна точка. Нито бях чел „Моята борба“, нито имах желание. Хитлер ми се струваше поредният диктатор, само дето, вместо да ми чете лекции на масата по време на вечеря, сигурно щеше да ми отнесе я главата, я топките, ако тръгна на война срещу него.

Понякога, докато преподавателите дърдореха нещо за злините, причинени от нацизма и фашизма (бяха ни казали винаги да пишем тези думи с малка буква, дори в началото на изречението), аз изведнъж скачах на крака и си измислях нещо:

— Самото оцеляване на човешката раса зависи от евгеничния подбор!

Което всъщност означаваше да внимаваш с кого правиш секс, но само аз знаех това. Твърденията ми направо ги вбесяваха.

Дори не знам откъде ги измислях такива:

— Една от грешките на демокрацията е в това, че общото право на гласуване гарантира избора на общоприет водач, който след това ни води към една обща и апатична предвидимост!

Избягвах да споменавам в прав текст евреите и чернокожите, с които никога не бях имал проблеми. Всичките ми проблеми идваха от представителите на бялата средна класа. Така че не станах нацист по убеждения или личен избор; преподавателите, общо взето, ме принудиха да стана нацист, защото толкова много си приличаха помежду си и поддържаха едни и същи антигермански предразсъдъци. А и някъде бях чел, че ако човек не вярва наистина в това, което изповядва, или поне не го разбира, по някаква причина се справя много по-добре с пропагандирането му, което ми даваше определено предимство пред преподавателите.