Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Как си, братче? — попитах го аз.

— А, здравей, Ханк…

— Имам английски в седем сутринта. Действа много разбуждащо. Само дето трябва да се казва час по музика.

— А, да, Хамилтън. Чувал съм за него. Хи-хи-хи…

Аз отидох при него.

Плешко си беше разкопчал колана. Протегнах се и рязко му свлякох панталоните. Под тях се видя зелена раирана пижама. Той се опита да си вдигне панталоните, но аз ги държах здраво.

— ЕЙ, МОМЧЕТА, ВИЖТЕ! БОЖЕ ГОСПОДИ, ТОЗИ ТИП ИДВА С ПИЖАМА НА УЧИЛИЩЕ!

Плешко се боричкаше с всички сили. Лицето му беше почервеняло. Няколко момчета дойдоха да видят. После аз направих най-лошото. Дръпнах му и пижамата.

— Я ВИЖТЕ! ГОРКОТО КОПЕЛЕ! НЕ САМО ЧЕ Е ПЛЕШИВ, АМИ ПОЧТИ НЯМА И ПИШКА! КАКВО ЛИ ЩЕ ПРАВИ, АКО МУ ПАДНЕ НЯКОЯ МАДАМА?

Едно едро момче, което стоеше наблизо, ми каза:

— Чинаски, ти си голямо лайно, бе!

— Аха — обадиха се някои от другите.

Чуха се и други гласове, които се съгласяваха с него.

Плешко си вдигна панталоните. Беше се разплакал истински. Обърна се към тях:

— Чинаски също ходи с пижама! Той ме накара! Вижте в шкафчето му, вижте вътре!

Плешко изтича до моето шкафче и рязко отвори вратата. Дръпна дрехите ми навън. Пижамата я нямаше.

— Скрил е пижамата! Да не се вижда!

Оставих дрехите си на пода и излязох на игрището, за да застана в строя. Бях във втората редица. Направих няколко клякания. Забелязах, че зад мен стои друго едро момче. Бях чувал, че се казва Шолом Стодолски.

— Чинаски — рече ми той, — ти си голямо лайно.

— Не ме закачай, човече, ставам опасен.

— Ще те закачам и още как.

— Просиш си боя, дебелако.

— Знаеш ли двора между биологическия факултет и тенис кортовете?

— Виждал съм го.

— Ще те чакам там след физическо.

— Добре — казах аз.

Обаче не отидох. След физическо избягах от останалите часове и хванах трамвая до площад „Пършинг“. Там седнах на една пейка и зачаках да стане нещо. Чаках доста време. Най-накрая един вярващ и един атеист влязоха в спор. Не бяха много добри. Аз бях агностик. Агностиците нямат за какво толкова да спорят. Излязох от парка и отидох пеш до ъгъла на Седма улица и „Бродуей“. Това беше центърът на града. И там не се случваше нищо особено, имаше само хора, които чакаха светофарът да светне зелено, за да пресекат. Тогава усетих, че краката са започнали да ме сърбят. Бях си забравил пижамата на горния рафт на шкафчето. Какъв отвратителен ден, от началото до края. Качих се на трамвай W и седнах най-отзад, а той бавно ме закара у дома.

В градския колеж се запознах само с един студент, който ми хареса. Казваше се Робърт Бекър и искаше да стане писател.

— Ще науча всичко, което може да се научи за писането. Все едно да разглобиш изцяло една кола и после да я сглобиш отново.

— Това май е доста работа — отбелязах аз.

— Нищо, ще я свърша.

Бекър беше по-нисък от мен с няколко сантиметра, но беше набит и силен, с широки рамене и големи ръце.

— Като малък боледувах — обясни ми той. — Веднъж останах на легло цяла година и всеки ден стисках две топки за тенис, по една във всяка ръка. Само от това съм станал толкова як.

Работеше като куриер нощна смяна, за да се издържа в колежа.

— Как си намери работа?

— Познавам един човек, който познава един друг човек.

— На бас, че мога да те набия.

— Може би да, а може би не. Аз обаче искам само да пиша.

Седяхме на един перваз с изглед към моравата пред колежа. Две момчета ме зяпаха.

После единият ме заговори:

— Ей, може ли да те попитам нещо?

— Давай.

— Ами, спомням си, че в началното училище беше голям бъзльо. А сега си яко копеле. Как стана така?

— Не знам.

— Циник ли си?

— Май да.

— Харесва ли ти да си циник?

— Да.

— Значи не си истински циник, защото на тях нищо не им харесва!

Двете момчета театрално плеснаха ръце високо във въздуха и избягаха, като не спираха да се смеят.

— Върза им се — отбеляза Бекър.

— Не, не им се получи. Много се напъваха.

— И какво, циник ли си наистина?

— Аз съм нещастен. Ако бях циник, може би щеше да ми бъде по-добре.

Скочихме от перваза. Часовете бяха свършили. Бекър искаше да си прибере учебниците в шкафчето. Отидохме до него и той ги метна вътре. После ми подаде пет-шест листа.

— Прочети го. Това е разказ.

Отидохме до моето шкафче. Аз го отворих и му подадох една хартиена кесия.

— Удари едно…

В кесията имаше бутилка портвайн.

Бекър отпи от нея, после и аз дръпнах една глътка.