Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Мислех, че знаеш!

— Как така? Откъде да знам? Да не би да съм се родил с това готово познание, записано и картотекирано някъде в главата ми до деня, в който ще ми потрябва?

Завлякох го до една пейка, без да пускам яката на ризата му.

— Сега ми разкажи всичко, точно и ясно, какво трябва да направя и как точно се прави. Ако се справиш добре, може би няма да те пребия веднага!

И така, Плешко ми обясни всичко. Направи ми индивидуален ден за ориентация. Аз не го пуснах през цялото време. Накрая му рекох:

— Добре, сега ще те пусна. Но един ден ще ти го върна тъпкано. Ще си платиш, задето ме прецака. Не знам кога, но няма да ти се размине.

И го пуснах. Той хукна заедно с останалите. Аз вече нямаше защо да бързам или да се притеснявам. За мен бяха останали най-тъпите часове, най-тъпите преподаватели и най-тъпата учебна програма. Без да бързам, обиколих колежа и се записах на разни курсове. Май бях единственият студент в колежа, който не даваше и пет пари. Започнах да чувствам някакво превъзходство.

Но само до първия си час по английски в седем сутринта. Беше седем и половина, аз бях махмурлия, стоях пред вратата и слушах. Родителите ми бяха купили учебници, а аз ги бях продал и бях изпил парите. Предишната вечер се бях измъкнал от къщи през прозореца на моята стая и бях затворил кварталната кръчма. Главата ми пулсираше от бирен махмурлук. Все още се чувствах пиян. Отворих вратата и влязох. Застанах на прага. Господин Хамилтън, преподавателят по английски, стоеше пред студентите и пееше. Бяха пуснали един грамофон много силно и цялата група пееше заедно с господин Хамилтън. Пееха Гилбърт и Съливан.

Отидох най-отзад и си намерих място да седна. Хамилтън отиде до катедрата и спря грамофона. Беше облечен в черно-бял пепитен костюм и яркооранжева риза с жабо. Приличаше на Нелсън Еди. Той се обърна към групата, хвърли поглед на часовника си и се обърна към мен:

— Вие сигурно сте господин Чинаски?

Кимнах.

— Закъсняхте с трийсет минути.

— Да.

— Бихте ли закъснели с трийсет минути за сватба или погребение?

— Не.

— И защо не, ако благоволите да споделите с нас?

— Ами, ако погребението е моето, няма как да закъснея, нали така? А ако тръгна да се женя, все едно съм жив умрял и пак съм на погребение.

Никога нямаше да се науча да мисля, преди да си отворя устата.

— Драги господине — каза господин Хамилтън, — с вашите колеги слушахме Гилбърт и Съливан, за да изучаваме правилното произношение. Изправете се, моля.

Изправих се.

— А сега, моля, изпейте: Зад бюрото си гледайте вие живота, и също ще станете капитани от флота.

Стоях прав.

— Изпейте го, ако обичате!

Изпях го набързо и си седнах.

— Господин Чинаски, почти не ви чух. Не можете ли да пеете с малко повече жар?

Пак се изправих. Поех си огромна доза въздух и изревах:

— ЗА ДА СТАНИТИ ВИЙ КАПИТАНИ ОТ ФЛОТА, ЗАД БЮРОТО СИ ГЛЕДАЙТИ ЖИВОТА!

Обърках го. Трябваше обратно.

— Господин Чинаски — каза господин Хамилтън. — Седнете си, моля.

Седнах си. За всичко беше виновен Плешко.

Всички имаха физическо по едно и също време. Плешко се преобличаше на четири-пет шкафчета разстояние от мен, в същата редица. Аз бях отишъл малко по-рано. Двамата с Плешко имахме един и същ проблем. Мразехме вълнени панталони, защото от вълната ни сърбяха краката, но нашите родители обожаваха да ни обличат с вълнени дрехи. Аз бях решил проблема и за двамата, като бях споделил с Плешко една малка тайна. Просто трябваше да си носиш долнището на пижамата под панталона.

Отворих си шкафчето и се съблякох. Свалих си панталоните и пижамата, сгънах пижамата и я скрих на горния рафт. После се преоблякох с анцуга за физическо. Другите момчета започнаха да пристигат.

И двамата с Плешко имахме забавни случки, свързани с пижамите ни, но неговата беше по-забавна. Една вечер той излязъл с приятелката си и двамата отишли на някакви танци. Между два танца тя го попитала:

— Какво е това?

— Какво е кое?

— Под панталона ти стърчи нещо.

— Какво?

— Боже мой! Да не си облякъл пижама под панталоните си?

— А? А, това ли… сигурно съм забравил…

— Тръгвам си! Веднага!

И повече никога не излязла на среща с него.

Всички момчета се преобличаха в анцузи. След малко пристигна и Плешко и отвори шкафчето си.