Чарлз Буковски - Всичко на масата

Вкъщи винаги беше едно и също. Никога не задаваха въпроса, преди да погълнем първите няколко хапки от вечерята. После баща ми питаше:

— Е, намери ли си работа днес?

— Не.

— Пробва ли да потърсиш някъде?

— На много места. На някои места ходя вече за втори-трети път.

— Не ми се вярва.

Но си беше истина. Също така беше истина, че някои фирми всеки ден пускаха обяви във вестниците, че търсят служители, макар да нямаха свободни работни места. Иначе тия от отдел „Личен състав“ също щяха да останат без работа. По този начин обаче губеха времето и прецакваха надеждите на много други отчаяни хора.

А майка ми винаги казваше:

— Нищо, Хенри. Утре ще си намериш нещо…

Търсих си работа цяло лято, но не успях да си намеря. Джими Хачър се хвана в една самолетна фабрика. Хитлер беснееше в Европа и създаваше нови работни места. С Джими заедно подадохме молбите си за работа, в един и същ ден. Попълнихме ги еднакво, като единствената разлика беше, че в графата „Месторождение“ аз написах „Германия“, а той написа „Рединг, щата Пенсилвания“.

— Джими си намери работа. Учили сте в едно и също училище и сте на еднаква възраст — каза майка ми. — Защо теб не те взеха в самолетната фабрика?

— Защото там веднага познават на кого му се работи наистина — обясни баща ми. — А той иска само да си седи като умрял в стаята и да слуша симфоничната си музика!

— Е, момчето обича музиката. Поне това е нещо.

— Да, но не ПРАВИ нищо с нея! От неговата музика няма ПОЛЗА!

— Че какво да прави?

— Ами да отиде в някоя радиостанция и да им каже, че харесва такава музика, за да му дадат работа в радиото.

— Боже, изобщо не е толкова лесно, не се подхожда така.

— Ти откъде знаеш? Пробвал ли си?

— Казвам ти, че няма да стане.

Баща ми натъпка в устата си голямо парче свинска пържола. Докато дъвчеше, между устните му стърчеше мазният край на месото. Все едно имаше три устни. Накрая той лапна остатъка от пържолата и заяви на майка ми:

— Нали виждаш, мамо, на момчето не му се работи.

Майка ми се обърна към мен:

— Хенри, защо не се храниш?

Най-сетне решиха да ме запишат в градския колеж на Лос Анджелис. Там не се плащаше такса за обучението, а от кооперативната книжарница можеха да се купят учебници втора ръка. Баща ми просто се срамуваше от мен, защото не ходя на работа, а ако учех, щях да си спечеля някакво уважение. Илай Лакрос, тоест Плешко, вече беше изкарал един семестър там. Той ми обясни какво да правя.

— Коя е най-лесната и тъпа специалност? — попитах го аз.

— Журналистика. Студентите от журналистическия факултет не правят нищо по цял ден.

— Добре, значи ще стана журналист.

Разгледах брошурата.

— А какъв е този ден за ориентация, за който пишат тук?

— О, това можеш да го пропуснеш спокойно, пълни глупости.

— Добре, че ми каза, приятел. Вместо това ще отидем в бара до колежа и ще изпием по две-три бири.

— Точно така, мамка му!

— Аха.

На следващата сутрин след деня за ориентация трябваше да отидеш в колежа, за да се запишеш на часове. Хората истерично тичаха насам-натам с документи и брошури в ръце. Аз бях дошъл с трамвая. Хванах линия W до Върмонт и после V на север до Монро. Нямах никаква представа накъде отиват всички и какво трябва да правя. Стана ми лошо.

— Извинявай… — спрях едно момиче.

Тя ме погледна и продължи с енергична крачка. Покрай мен на бегом мина някакво момче и аз го хванах отзад за колана, за да го спра.

— Ей, какво има бе? — попита ме той.

— Млъкни малко. Кажи ми какво да правя! Какво става тук?

— Вчера, в деня за ориентация, обясниха всичко.

Отпуснах го и той избяга. Не знаех как да постъпя. Представях си, че просто отиваш някъде и им казваш, че искаш да следваш журналистика, първи курс, и те ти дават учебната програма. Но нямаше нищо подобно. Всички наоколо знаеха точно какво трябва да се прави, но не ми казваха. Все едно пак бях попаднал в началното училище, сам срещу тълпата, която ме измъчваше и знаеше повече от мен. Седнах на една пейка и ги загледах как търчат напред-назад. Може би щях да се преструвам. Просто щях да кажа на нашите, че ходя в градския колеж на Лос Анджелис, и всеки ден да идвам дотук и да се излежавам на поляната. После обаче видях още един тип, който тичаше по коридора. Беше Плешко. Хванах го отзад за яката.

— Ей, Ханк! Какво има?

— Заслужаваш да те пребия, посерко!

— Защо? Какво е станало?

— Как да се запиша в някой курс? Какво се прави?