Чарлз Буковски - Всичко на масата

После чух златен смях и се огледах. Беше банда момчета, които бяха завършили заедно с мен гимназията „Челси“. Пробваха пуловери, спортни шорти и други неща. Познавах ги само по лице, защото през четирите години в гимназията не бяхме разговаряли нито веднъж. Шефът на бандата им се казваше Джими Нюхол. Беше полузащитник в училищния отбор, без загуба в продължение на три години. Косата му беше прекрасно руса и слънцето сякаш винаги открояваше различни части от нея, независимо дали стоеше на открито или в помещение. Имаше дебел, силен врат, а на него беше монтирано лице на момче-идеал, изваяно от майстор на длетото. Всичко му беше точно така, както трябва: носът, челото, брадичката, всичко. Тялото му беше същата работа — перфектно сложено. Останалите с Нюхол не бяха чак толкова идеални, но и тях си ги биваше. Мотаеха се в магазина, пробваха пуловери и чакаха да заминат за Калифорнийския университет или „Станфорд“.

Джъстин Филипс парафира разписката. Вече се връщах към асансьора, когато чух как някой вика:

— Ей, Ски! Ски, супер си с това екипче!

Спрях, обърнах се и небрежно им махнах с лявата си ръка.

— Вижте го бе! Най-якият пич в града след Томи Дорси!

— В сравнение с него Гейбъл е като чистач на тоалетни.

Оставих количката си и отидох при тях. Не знаех какво ще направя. Просто застанах пред тях и ги загледах. Не ги харесвах и никога не ги бях харесвал. Може би се струваха величествени на другите, но не и на мен. В телата им имаше нещо, заради което приличаха на женски тела. Бяха меки, никога не бяха влизали в огъня. Бяха едно красиво нищо. Повръщаше ми се от тях. Мразех ги. Част бяха от същия онзи кошмар, който винаги ме измъчваше под една или друга форма.

Джими Нюхол ми се усмихна:

— Ей, склададжията, защо така и не се пробва за отбора?

— Защото не исках.

— Шубелиса се, а?

— Нали знаеш къде е паркингът?

— Много ясно.

— Чакай ме там…

Те излязоха към паркинга, а аз съблякох престилката си и я метнах в количката. Джъстин Филипс-младши ми се усмихна:

— Скъпи приятелю, сега вече си изпроси боя.

Джими Нюхол ме чакаше, заобиколен от приятелите си.

— Ей, вижте, идва склададжията!

— Дали носи женско бельо, как мислите?

Нюхол стоеше на слънце. Беше си съблякъл и ризата, и потника. Беше си глътнал корема и бе изпъчил гърди. Изглеждаше добре. В какво се забърках, по дяволите? Усетих, че долната ми устна потреперва. Сега, когато бях пред него, усетих страх. Погледнах към Нюхол и слънцето, което открояваше златистата му коса. Много пъти го бях гледал на футболното игрище. Много пъти го бях виждал да спринтира по петдесет-шейсет метра наведнъж, докато аз виках за другия отбор.

А сега стояхме и се гледахме. Аз не си съблякох ризата. Стояхме и не мърдахме. Стоях и не мърдах.

Най-сетне Нюхол рече:

— Добре, почвам те.

И тръгна към мен. Точно тогава обаче някаква дребна старица в черни дрехи излезе на паркинга, натоварена с пазарски чанти. Носеше малка зелена филцова шапчица.

— Здравейте, момчета! — каза тя.

— Здравейте, госпожо.

— Чудесен ден, а?

Дребната старица отвори вратата на колата си и натовари покупките вътре. После се обърна към Джими Нюхол:

— Какво чудесно тяло имаш, моето момче! На бас че можеш да играеш Тарзан от филмите, господаря на маймуните!

— Не, госпожо — обадих се аз. — Налага се да възразя, но той може да играе само маймуна, а другите момчета са от неговото стадо.

— О — отрони тя.

После се качи в колата си, запали двигателя и ние изчакахме да излезе на заден ход от паркинга и да се отдалечи.

— Добре, Чинаски — каза Нюхол. — През цялата гимназия беше известен с вечното си хилене и проклетата си голяма уста. Но ей-сега ще те оправя!

Нюхол се хвърли към мен. Беше готов. Аз не съвсем. Видях само проблясък на тяло и юмруци, очертани на фона на синьото небе. Беше по-бърз от маймуна и доста по-едър. Не можех да го ударя и усещах само неговите юмруци, а те бяха твърди като камъни. Присвивах насинените си очи, но виждах само юмруците му, които замахваха и удряха, Боже мой, имаше сила в това момче, ударите му сякаш бяха безкрайни и нямаше къде да се скрия от тях. Започнах да си мисля, че може би наистина съм страхливец и така трябва да бъде, че може би трябва да се примиря и да се откажа.

Но докато той продължаваше да ме удря, страхът ми постепенно изчезна. Изпитвах единствено удивление от силата и енергията му. Откъде ги вземаше? Прасе като него? Сякаш беше зареден с барут. Вече нищо не виждах — очите ми бяха заслепени от мълнии жълта и зелена светлина, после лилава светлина — а после една ужасна мълния в ЧЕРВЕНО… и усетих, че падам.