Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Чинаски!

— Да, сър?

— Отдел „Бельо“…

После вземаше кочана за поръчките и записваше необходимите стоки и по колко бройки от всяка. Никога не записваше, докато говореше по телефона, а винаги след като бе затворил.

— Локализирай тези стоки, достави ги в отдел „Бельо“ срещу подпис и се върни.

Винаги казваше едно и също.

Първата ми доставка наистина беше за отдел „Бельо“. Локализирах стоките, наредих ги в малката си зелена количка с четири гумени колелца и я дотиках до асансьора. Асансьорът беше на по-горен етаж, така че натиснах копчето и зачаках. След малко видях пода на асансьора който се спускаше надолу. Винаги се движеше много бавно. Накрая спря в мазето. Вратите се отвориха и аз видях че операторът е едноок албинос. Господи.

Той ме погледна.

— Нов ли си? — попита.

— Аха.

— Как ти се струва Ферис?

— Според мен е страхотен човек.

Сигурно живееха заедно, в една и съща стая, и готвеха на смени на котлона.

— Не мога да те закарам горе.

— Защо?

— Трябва да се изсера.

Той излезе от асансьора и се отдалечи.

Стоях с работната си престилка и го чаках. Така се получаваше обикновено. Човек или ставаше губернатор, или боклукчия, или въжеиграч, или престъпник, или затворник, или берач на плодове, или това, или онова. Но всеки искаше да си върши добре работата. Затова не биваше да напускаш работното си място, а трябваше да седиш и да чакаш някакъв задник. И аз стоях до асансьора с работната си престилка и зелената си количка и чаках човека от асансьора да се изсере.

Тогава много ясно осъзнах защо богатите златни момчета и момичета постоянно се смееха. Защото знаеха как стоят нещата.

Албиносът се върна.

— Беше страхотно — оповести. — Все едно съм свалил петнайсет кила.

— Хубаво. Може ли да тръгваме вече?

Той затвори вратите и асансьорът се издигна до нивото на магазина. Той отвори вратите.

— Късмет — каза албиносът.

Тръгнах между щандовете, като бутах зелената си количка и търсех отдел „Бельо“ и госпожица Медоус.

Госпожица Медоус ме очакваше. Беше елегантна мадама от класа. Приличаше на модел. Стоеше със скръстени ръце. Докато се приближавах, забелязах какви очи има. Бяха изумруденозелени и в тях имаше дълбочина и познание. Трябваше да се запозная с нея. Такива очи, такава класа. Спрях количката си пред нейния щанд.

— Здравейте, госпожице Медоус — усмихнах се.

— Защо се забави толкова, по дяволите? — попита тя.

— Ами толкова време ми отне.

— Не разбираш ли, че клиентите чакат? Не разбираш ли, че се опитвам да управлявам ефективно този отдел?

Продавачките получаваха по десет цента на час повече от нас, плюс комисиони. Скоро щях да се убедя, че никога не разговаряха приятелски с останалите. Мъже или жени, продавачите от магазина винаги бяха едни и същи. Приемаха всяко лично отношение като лична обида.

— Направо се чудя дали да не съобщя на господин Ферис.

— Следващия път ще се постарая повече, госпожице Медоус.

Наредих стоките по щанда пред нея и накрая й подадох разписката, за да я подпише. Тя яростно надраска името си на листа и вместо да ми го подаде, го хвърли в зелената ми количка.

— Божичко, направо не знам откъде изобщо намират хора като тебе!

Забутах количката обратно към асансьора, натиснах копчето и зачаках. Вратите се отвориха и аз влязох.

— Как мина? — попита ме албиносът.

— Все едно са ме натоварили с петнайсет кила — казах му аз.

Той се ухили, вратите се затвориха и ние се спуснахме надолу.

Докато вечеряхме, майка ми рече:

— Хенри, толкова се гордея с теб, че си намери работа!

Аз не продумах.

— Е, не си ли доволен, че си намери работа?

— Ъхъ.

— Ъхъ?! Само това ли ще кажеш? Знаеш ли изобщо колко души са безработни в тази държава?

— Сигурно са много.

— Значи трябва да си благодарен.

— Вижте, не може ли просто да ядем?

— Трябва да си благодарен и за това, че имаме какво да ядем. Знаеш ли колко струва това ядене?

Бутнах чинията си встрани.

— Да му се не види! Не мога да го ям това!

Станах и тръгнах към стаята си.

— Направо се чудя дали да не дойда и да те науча на това-онова!

Спрях.

— Ще те чакам, старче — казах.

После продължих. Влязох в стаята си и зачаках. Но си знаех, че няма да дойде. Затова навих будилника, за да отида навреме в „Миърс-Старбък“. Беше само 7:30 вечерта, но аз се съблякох и си легнах. Изгасих лампата и останах на тъмно. Нямаше какво друго да правя, нямаше къде да отида. Скоро и родителите ми щяха да си легнат и да загасят осветлението.