Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Да, сър!

Едно момиче влетя в стаята, като подтичваше на високите си токчета, а дългата й кестенява коса се развяваше зад нея. Беше облечена с тясна червена рокля. Устните й бяха пълни и изразителни, подчертани с прекалено много червило. Тя театрално извади картата си от етажерката, перфорира я и с известно вълнение я прибра обратно на етажерката.

После хвърли поглед на Ферис.

— Здравей, Еди!

— Здравей, Даяна!

Даяна очевидно беше продавачка. Ферис отиде при нея. Двамата се заговориха. Не чувах какво си говорят, но ги чух да се смеят. После се разделиха. Даяна отиде при асансьора, за да се качи. Ферис се върна, като държеше картата ми.

— Вече мога да я перфорирам, господин Ферис — казах му аз.

— Аз ще го направя. Искам да започнеш както трябва.

Ферис пъхна картата ми в часовника и зачака. Не правеше нищо. Чух как часовникът изщрака, после той я перфорира и я прибра на етажерката.

— Колко закъснях, господин Ферис?

— Десет минути. Ела с мен.

Тръгнах след него.

Групата ни чакаше.

Бяха четирима мъже и три жени. Всички бяха възрастни. Изглежда всички имаха проблеми със слюноотделянето. В ъгълчето на устните им се бяха оформили малки мехурчета от слюнка; после слюнката беше засъхнала и побеляла, а накрая се беше покрила с нова влажна слюнка. Някои бяха прекалено слаби, а други — прекалено дебели. Някои бяха късогледи; други трепереха. Един възрастен мъж с шарена риза имаше гърбица. Всички се усмихваха, прокашляха се и пафкаха цигари.

Тогава изведнъж схванах. Най-важното.

„Миърс-Старбък“ търсеше постоянни служители. В компанията не се интересуваха от подмладяването на личния състав — тези новоприети служители очевидно нямаше да отидат на друго място освен в гроба, а дотогава щяха да останат благодарни и верни на фирмата. И аз бях избран да крача редом с тях. Жената от службата по заетостта беше преценила, че ще бъда на мястото си в тази жалка група от пълни нещастници.

Какво щяха да си помислят момчетата от гимназията, ако можеха да ме видят? Мен, един от най-яките пичове от абитуриентския випуск.

Отидох и застанах сред моята група. Ферис седна на една маса с лице към нас. Огряваше го лъч светлина от полукръглото прозорче над вратата зад него. Той дръпна от цигарата си и ни се усмихна.

— Добре дошли в „Миърс-Старбък“…

После, изглежда, изпадна в някакъв унес. Може би си припомняше деня, в който самият той беше постъпил на работа в магазина, преди трийсет и пет години. Той направи няколко кръгчета от цигарен дим и ги проследи с поглед, докато се издигаха към тавана. Наполовина отрязаното му ухо изглеждаше впечатляващо в светлината, която го заливаше отгоре.

Някакво дребно човече, което стоеше до мен, рязко заби острия си кльощав лакът в ребрата ми. Беше от онези образи с очила, които сякаш всеки момент ще паднат от носа им. По-грозен и от мен.

— Здрасти! — прошепна той. — Аз съм Мюкс. Одел Мюкс.

— Здравей, Мюкс.

— Слушай, хлапе, след работа отиваме по баровете. Може да забием мадами.

— Не мога, Мюкс.

— Да не те е страх от мадамите?

— Не, брат ми е болен. Трябва да го гледам.

— На легло ли е?

— Още по-зле. Болен е от рак. Пикае през една тръбичка в бутилка, закачена за крака му.

Тогава Ферис реши да продължи:

— Започвате с възнаграждение четирийсет и четири и половина цента на час. Тук нямаме профсъюз. Началството смята, че това, което е добро за компанията, е добро и за вас. Тук сме като семейство и вярваме в качественото обслужване и в печалбата. Всеки от вас ще получава по десет процента отстъпка за всички стоки, които купува от „Миърс-Старбък“…

— ЕХА! — обади се Мюкс на висок глас.

— Точно така, господин Мюкс, сделката наистина си я бива. Ако вие давате всичко за нас, ние ще даваме всичко за вас.

Помислих си, че като нищо мога да остана на работа в „Миърс-Старбък“ през следващите четирийсет и седем години. Щях да си намеря откачена приятелка, с която да живея, да си отрежа лявото ухо и може би щях да наследя поста на Ферис, когато той се пенсионира.

После Ферис ни каза на кои национални празници ще имаме почивни дни и приветствената реч свърши. Раздадоха ни работни престилки и ключове от гардеробчетата, а после ни изпратиха в подземните складове.

Ферис също работеше там. Отговаряше на телефоните. Всеки път, когато вдигаше телефона, притискаше слушалката към отрязаното си ляво ухо с лявата си ръка, а дясната пъхаше под мишницата си.

— Да? Да? Да. Идва веднага!