Чарлз Буковски - Всичко на масата

После церемонията свърши. Абитуриентите станаха от местата си и тръгнаха да излизат. На моравата отвън ги посрещнаха родителите и роднините им. Имаше много прегръдки и радост. Видях къде ме чакаха моите родители. Отидох при тях и застанах на около метър и двайсет разстояние.

— Хайде да се махаме — предложих.

Майка ми ме гледаше.

— Хенри, толкова се гордея с теб!

После главата й се обърна:

— А, ето ги Ейб и неговите родители! Те са толкова приятни хора! Госпожо Мортенсън!

Те спряха. Майка ми изтича при тях и прегърна госпожа Мортенсън. Именно госпожа Мортенсън беше решила да не ни съдят, след като с часове беше говорила с майка ми по телефона. Заедно бяха стигнали до извода, че аз съм едно объркано момче и майка ми вече достатъчно се е намъчила с мен.

Баща ми стисна ръката на господин Мортенсън, а аз отидох при Ейб.

— Ей, путьо, защо ми показа среден пръст?

— Какво?

— Среден пръст!

— Не знам за какво говориш!

— Пръст! Среден пръст!

— Хенри, наистина не знам за какво говориш!

— Хайде, Ейбрахам, да тръгваме! — повика го майка му.

Семейство Мортенсън се отдалечи. Останах загледан след тях. После тръгнахме към нашата стара кола. Отидохме на запад до ъгъла, после завихме на юг.

— Момчето на семейство Мортенсън знае как да направи впечатление ! — каза баща ми. — А ти как ще успееш в живота? Никога не съм те виждал дори да погледнеш към някой учебник, какво остава да погледнеш вътре !

— Някои книги са доста тъпи — отбелязах аз.

— А, значи са тъпи , така ли? Значи не искаш да учиш? А какво можеш да правиш? Каква полза има от теб? Какво ще излезе от теб? Похарчил съм хиляди долари, за да те отгледам, да те храня и да те обличам! Ами ако ей сега те оставя на улицата? Какво ще правиш?

— Ще ловя мухите.

Майка ми се разплака. Баща ми я дръпна към мястото, където бяха паркирали десетгодишната си кола. Стоях на тротоара и гледах как другите семейства профучават край нас с новите си коли с ревящи двигатели и отиват някъде.

После край нас минаха Джими Хачър и майка му. Тя спря.

— Ей, чакай малко — каза на Джими. — Искам да поздравя Хенри.

Джими спря, а Клер дойде при мен. Застана много близо. Заговори тихо, така че Джими да не я чуе:

— Слушай, сладурче, ако ти се прииска наистина да станеш зрелостник, мога да ти уредя дипломата.

— Благодаря, Клер, може и да ти се обадя.

— Направо ще ти откъсна топките, Хенри!

— Не се и съмнявам, Клер.

Тя се върна при Джими и двамата се отдалечиха по улицата.

До мен се приближи и спря една много стара кола, а моторът й загасна. Видях, че майка ми седи вътре и плаче, а сълзите се стичат по бузите й.

— Хенри, качвай се! Качвай се, моля те ! Баща ти е прав, но аз те обичам!

— Забрави. Трябва да отида на едно място.

— Не, Хенри, качи се! — изплака тя. — Качи се или ще умра!

Отидох до колата, отворих задната врата и се качих. Двигателят запали и ние отново потеглихме. Ето ме, значи, Хенри Чинаски, випуск 1939-а, пътувам към светлото бъдеще. Не, возят ме към светлото бъдеще. На първия червен светофар колата угасна. Когато светна зелено, баща ми все още не беше успял да задейства мотора. Някой зад нас натисна клаксон. Баща ми успя да запали и ние отново потеглихме. Майка ми беше спряла да плаче. Продължихме все така, мълчаливо.

Времената все още бяха трудни. Нямаше по-изненадан човек от мен, когато ми се обадиха от „Миърс-Старбък“ и ми казаха следващия понеделник да бъда на работа. Бях обиколил целия град да си търся служба. Нямаше какво друго да правя. Не исках да ходя на работа, но не ми се живееше и с нашите. В „Миърс-Старбък“ сигурно бяха кандидатствали хиляди хора. Не можех да повярвам, че са избрали мен. „Миърс-Старбък“ беше верига от магазини в цялата страна.

И ето, на следващия понеделник вече отивах на работа, като си носех обяда в кафяв хартиен плик. Магазинът беше само на няколко пресечки от бившата ми гимназия.

Все още не разбирах защо са ме избрали. След като бях попълнил формуляра, самото интервю беше продължило само няколко минути. Явно бях отговорил правилно на всички въпроси.

Помислих си, че още с първата си заплата ще си взема стая под наем, някъде близо до градската библиотека.

Докато вървях към магазина, не се чувствах толкова самотен, и наистина не бях сам. След мен вървеше едно улично псе, полумъртво от глад. Горкото куче беше ужасно мършаво; виждаше се къде ребрата му опъват кожата. Повечето му козина беше опадала. Останалата беше сплъстена на сухи кичури. Кучето беше бито, навиквано, изоставено и наплашено, жертва на човешкия род.