Чарлз Буковски - Всичко на масата

Коя жена би избрала да живее с мияч на чинии?

През всичките години в гимназията се опитвах да не мисля прекалено много за това как ще се подреди животът ми. Струваше ми се по-добре да отлагам този момент…

Най-сетне дойде денят на абитуриентския бал. Той се състоя в гимнастическия салон на момичетата и имаше музика на живо, истински оркестър. Не знам защо, но онази вечер отидох дотам, като изминах пеш четирите километра от къщата на родителите ми. Застанах отвън в тъмното, погледнах навътре, през прозореца с телена мрежа, и останах изумен. Всички момичета изглеждаха много пораснали, сериозни и прекрасни, всички бяха с дълги рокли и много красиви. Почти не можех да ги позная. Момчетата в своите смокинги също изглеждаха страхотно и танцуваха толкова правилно, всяко от тях държеше по едно момиче в прегръдките си и беше заровило лице в косата й. Всички танцуваха много красиво, а музиката беше силна, ясна и чиста, вълнуваща музика.

После зърнах в огледалото собственото си отражение, което ги гледаше — с пъпките по лицето ми и раздърпаната ми риза. Бях като някакво животно от джунглата, привлечено от светлината. Защо бях дошъл? Прилоша ми от самия себе си. Но продължих да ги гледам. Танцът свърши. Имаше кратка пауза. Двойките с лекота разговаряха помежду си. Държаха се естествено и изтънчено. Къде се бяха научили да водят разговор и да танцуват? Аз не можех нито да водя разговор, нито да танцувам. Всички знаеха по нещо, което аз не знаех. Момичетата бяха толкова красиви, момчетата бяха толкова представителни. Щеше да ме обземе ужас дори ако трябваше само да погледна някое от тези момичета отблизо, какво остава да застана пред нея. А да я погледна в очите и да танцувам с нея — просто беше невъзможно.

И все пак знаех, че това, което виждам, не е толкова просто и хубаво, колкото изглеждаше. За всичко това се плащаше цена, беше една общоприета лъжа, в която не беше трудно да повярваш, но тя можеше да се окаже първата стъпка по задънена улица. Оркестърът отново засвири, момчетата и момичетата отново затанцуваха, а над главите им се завъртяха светлини, които ги осветяваха в златно, после в червено, после в синьо, после в зелено и накрая пак в златно. Докато ги гледах, аз си казах, че един ден ще започне и моят танц. И когато този ден дойде, аз ще имам нещо, което те не притежават.

Но накрая ми дойде в повече. Намразих ги. Намразих тяхната красота, тяхната безоблачна младост, и докато ги наблюдавах как танцуват във вълшебните езера от светлина и се носят в прегръдките си, тъй щастливи, тъй неопетнени, защото бяха извадили късмет за кратко, аз ги мразех, защото вече притежаваха нещо, което аз нямах, и аз си казах, повторих си го: „Един ден и аз ще бъда толкова щастлив, колкото вас, ще видите.“

Те танцуваха ли, танцуваха, а аз не спирах да им го повтарям.

После зад мен се разнесе шум.

— Ей! Какво правиш тук?

Беше някакъв старец с фенерче. Главата му беше като глава на жаба.

— Гледам танците.

Държеше фенерчето точно под носа си. Очите му бяха големи и кръгли и светеха като котешки очи на лунната светлина. Но устата му беше отпусната и набръчкана, а лавата му беше кръгла. В него имаше някаква особена, безсмислена заобленост, така че ми приличаше на тиква, която се опитва да се прави на строг учител.

— Изчезвай веднага!

Лъчът на фенерчето пробяга нагоре и надолу по тялото ми.

— Кой си ти? — попитах го аз.

— Аз съм нощният пазач. Изчезвай веднага, иначе ще повикам ченгетата!

— Защо? Това е абитуриентският бал, а аз съм абитуриент.

Той светна право в очите ми. Оркестърът свиреше „Дълбоко лилаво“.

— Глупости! — тросна се той. — Ти си поне на двайсет две години!

— Записан съм в книгата на училището, випуск хиляда деветстотин трийсет и девета, абитуриент Хенри Чинаски.

— Тогава защо не си вътре да танцуваш?

— Забрави. Отивам си вкъщи.

— Ха така.

Тръгнах си. Закрачих към къщи. Светлината на фенерчето ме гонеше по пътеката. Излязох от двора на гимназията. Беше приятна топла нощ, почти гореща. Май видях светулки, но не съм сигурен.

Денят на изпращането. Бяхме строени с шапките и пелерините си и слушахме химна на училището. За три години все трябваше да сме научили нещо. Сигурно можехме да правим по-малко правописни грешки и бяхме качили на килограми. Аз още бях девствен. „Ей, Хенри, ти топна ли вече чушката?“ „Ами, ами“ — отговарях аз.

До мен седеше Джими Хачър. Директорът държеше реч и вече си я изсмукваше някъде чак от лактите.