Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Ела в хола, моля те — нареди ми тя.

Отидох в хола и се тръшнах на дивана. Те седяха на столове. Винаги правеха така. Столовете означаваха, че си част от домакинството. Диванът беше за гости.

— Току-що се обади госпожа Мортенсън. Направили са рентгенови снимки. Счупил си ръката на сина й.

— Стана случайно — казах аз.

— Тя казва, че ще ни съди. Ще си намерят адвокат-евреин. Ще ни вземат всичко и ще ни оставят на улицата.

— Че ние и без това нямаме нищо.

Майка ми беше от жените, които плачат, без да издават звук. Разплака се и сълзите й започнаха да се стичат все по-бързо. Бузите й заблестяха на светлината на здрача.

Тя избърса очите си. Бяха мътно светлокафяви.

— Защо си счупил ръката на това момче?

— Стана сблъсък. И двамата се опитахме да хванем топката.

— Какво значи „сблъсък“?

— Когато двама играчи се опитват да хванат една топка.

— И ти си я хванал?

— Да.

— Каква полза от това? Адвокатът евреин ще наблегне на счупената ръка.

Станах и се върнах в стаята си, докато дойде време за вечеря. Баща ми не беше продумал. Беше объркан. От една страна, се притесняваше да не изгуби и малкото, което има, но, от друга, беше много горд, че синът му може да счупи ръката на някого.

Джими Хачър работеше на половин ден в една бакалия. Никой от нас не можеше да си намери работа, но той винаги се уреждаше. Той имаше своето личице на кинозвезда, а майка му имаше страхотно тяло. С неговото лице и нейното тяло никога нямаше да остане безработен.

— Искаш ли днес след вечеря да наминеш към къщи? — попита ме той един ден.

— Защо?

— Защото мога да крада толкова бира, колкото си искам. Ще я извадим и ще я изпием.

— Къде е бирата?

— В хладилника.

— Покажи ми.

Бяхме на около една пресечка от тях. Отидохме дотам. В коридора Джими каза:

— Чакай малко, трябва да проверя пощата.

Извади един ключ и отвори пощенската кутия. Беше празна. Той пак я затвори.

— С моя ключ се отваря и кутията на една жена. Гледай сега.

Джими отвори чуждата кутия, извади някакво писмо и го разпечата. После ми го прочете на глас.

Скъпа Бети,

Знам, че закъснях с този чек и че го чакаш отдавна.

Уволниха ме. Намерих си друга работа, но изостанах малко. Ето ти чека, най-после. Надявам се всичко при теб да е наред.

Джими извади чека и го разгледа. После го накъса на парчета, накъса и писмото и прибра парчетата в джоба си. Накрая заключи кутията.

— Хайде, идвай.

Влязохме в техния апартамент, отидохме в кухнята и той отвори хладилника. Беше пълен с кутийки бира.

— Майка ти знае ли?

— Естествено. Нали тя я пие.

Той затвори хладилника.

— Джим, вярно ли е, че баща ти се е гръмнал в главата заради майка ти?

— Аха. Обади се по телефона. Каза й, че има пистолет. Каза: „Ако не се върнеш при мен, ще се самоубия. Ще се върнеш ли при мен?“ И майка ми каза: „Не“. После се чу изстрел и край.

— А майка ти какво направи?

— Ами затвори.

— Добре, значи ще се видим довечера.

Казах на нашите, че отивам у Джими, за да си пишем домашните. „Такива домашни обичам“ — помислих си аз.

— Джими е добро момче — каза майка ми.

Баща ми нищо не каза.

Джими извади бирата и започнахме. На мен много ми хареса. Майката на Джими работеше до два сутринта в един бар. Апартаментът беше на наше разположение.

— Майка ти има страхотно тяло, Джим. Как така някои жени имат страхотни тела, а други изглеждат някак си деформирани? Защо не може всички жени да имат страхотни тела?

— Боже, откъде да знам? Може би ако всички жени бяха еднакви, щяха да ни омръзнат.

— Пий още бира. Много бавно пиеш.

— Добре.

— Може би след още няколко бири ще взема да те пребия.

— Ние сме приятели бе, Ханк.

— Аз нямам приятели. Пий де!

— Добре де. Закъде бързаш?

— Трябва да пиеш бързо, за да усетиш ефекта.

Отворихме си още бира.

— Ако бях жена, щях постоянно да ходя с вдигната пола, за да надървям всички мъже — заяви Джими.

— Ти си ебати изродът.

— Майка ми познаваше един мъж, който й пиеше пикнята.

— Какво?

— Да, честно. Поркаха по цяла нощ, после той лягаше във ваната, а тя му пикаеше в устата. Накрая той й даваше по двайсет и пет долара.

— Тя ли ти каза?

— Откакто баща ми умря, тя ми доверява такива работи. Все едно съм заел неговото място или нещо подобно.

— Да не би да…?

— Не бе, не. Само ми се доверява.

— Както за този тип във ваната?

— Да, такива работи.

— Кажи още нещо.

— Не.