Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Съжалявам, че напих сина ти. Но трябва да ти кажа нещо.

Тя обърна лице встрани, за да си запали цигара, и отново ме погледна.

— Да?

— Клер, обичам те.

Тя не се засмя. Само леко се усмихна, с крайчеца на устните.

— Горкото момче. Ти си като пиленце, което току-що се е излюпило.

Това беше вярно, но ме ядоса. Може би точно защото беше вярно. В мечтите си и с бирата исках да бъда нещо друго. Отново отпих, погледнах я и заявих:

— Стига с тези глупости. Вдигни си полата. Покажи малко баджак.

— Ти си още момче.

И тогава го изтърсих. Не знам откъде дойдоха тези думи, но аз ги казах:

— Ще те скъсам, сладурче. Само да ми пуснеш.

— Така ли?

— Така.

— Добре тогава. Дай да видим.

И тя го направи. Просто така. Разтвори крака и дръпна полата си нагоре.

Не носеше бикини.

Видях огромните й бели бедра, като реки от плът. От вътрешната страна на лявото стърчеше голяма брадавица. А между краката й имаше гъста, заплетена растителност, но не беше яркоруса както косата на главата й, а кафява, прошарена със сиво, вехта като стар, умиращ храст, безжизнен и жалък.

Изправих се.

— Трябва да си тръгвам, госпожо Хачър.

— Боже, нали искаше да си правим купон!

— Не и когато синът ви е в другата стая, госпожо Хачър.

— Не се притеснявай за него, Ханк. Той е взел-дал.

— Не, госпожо Хачър, наистина трябва да тръгвам.

— Добре тогава, изчезвай оттук. Проклет малък пикльо!

Затворих вратата, минах по коридора и накрая излязох навън, на улицата.

Само като си помислиш, че някой се е самоубил заради това.

Нощта изведнъж ми се стори по-хубава. Тръгнах си към къщи.

Вече виждах накъде отиват нещата. Бях беден и винаги щях да си остана беден. Но аз всъщност не исках чак толкова много пари. Всъщност не знаех какво искам. Не, знаех. Исках да си намеря някакво място, където да се скрия, място, където не се налага да правиш нищо. Самата мисъл да правя нещо ми беше толкова отвратителна, че от нея ми прилошаваше. Мисълта да стана адвокат, политик или инженер, каквото и да е, ми се струваше невъзможна. Да се оженя, да имам деца, да попадна в плен на семейната институция. Всеки ден да ходя някъде на работа и да се връщам. Невъзможно. Да правя неща, прости неща, да участвам в семейни пикници, Коледа, Четвърти юли, Денят на труда, Денят на майката… наистина ли човек се раждаше само за да изтърпи всичко това и накрая да умре? Предпочитах да стана мияч на чинии, всеки ден да се прибирам сам в жалка стаичка и да се напивам, докато ме налегне сън.

Баща ми имаше големи планове. Ето какво ми каза:

— Синко, всеки мъж трябва да купи къща, докато е жив. Когато умре, той я оставя на сина си. После синът му си купува собствена къща и умира, като оставя и двете къщи на своя син. Така стават две къщи. После третият син си купува собствена къща и стават три къщи…

Семейната институция. Победа над всички врагове чрез силата на семейството. Той наистина вярваше в това. Вземи семейството, разбъркай го с равни части Бог и Родина, добави десетчасов работен ден и не ти трябва нищо повече.

Гледах баща си, ръцете му, лицето му, веждите му, и знаех, че този човек няма нищо общо с мен. Беше непознат. Майка ми пък изобщо не съществуваше. Бях прокълнат. Когато гледах баща си, не виждах друго освен неприлична тъпота. Още по-лошо беше, че той се страхуваше от неуспеха повече от останалите хора. Във вените му течаха векове селска кръв и селска чест. Кръвната линия Чинаски беше разредена от цяла поредица селски слуга, които бяха разменили истинския си живот срещу раздробени, илюзорни придобивки. В целия ни род не беше имало нито един истински мъж, който да каже: „Не искам къща, искам хиляда къщи, веднага !“

Беше ме изпратил в богаташко училище, защото се бе надявал да се заразя от житейската философия на преуспяващите, докато гледам как богатите момчета пристигат със свирене на гуми в кремавите си кабриолети и качват момичетата с ярки рокли. Вместо това аз открих, че бедните хора обикновено си остават бедни. Че младите богати долавят миризмата на бедните отдалеч и се научават да я намират забавна. Трябва да се смеят, иначе всичко ще бъде прекалено ужасно. С вековете бяха усвоили и това умение. Никога нямаше да простя на момичетата, които се качваха в кремавите кабриолети, при смеещите се момчета. Естествено, те не бяха виновни, но човек винаги си мисли, че може би… Но не, нямаше може би. Богатството означаваше победа, а победата беше единственото, което има значение.