Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Не искаш ли да си щастлив, Хенри? — попита майка ми. — Защо никога не се усмихваш? Усмихвай се и бъди щастлив!

— Престани да се самосъжаляваш — допълни баща ми. — Бъди мъж!

— Усмихни се, Хенри!

— Какво ще стане с теб, по дяволите? Как ще се оправяш в живота? Нямаш никаква енергия!

— Защо не отидеш на гости на Ейб? Поговори си с него, вземи пример — рече майка ми…

Почуках на вратата на апартамента на семейство Мортенсън. Вратата се отвори. Беше майката на Ейб.

— Не може да влезеш. Ейб е зает, учи си уроците.

— Знам, госпожо Мортенсън. Искам само да го видя за една минута.

— Е, добре. Стаята му е ей там.

Минах по коридора. Ейб си имаше собствено бюро. Седеше и четеше книга, отворена върху други две книги. Познах я по цвета на корицата: „Етика и право“. Етика и право в неделя, Боже мой.

Ейб вдигна поглед и ме видя. Плю на ръцете си и пак се обърна към книгата.

— Здрасти — каза, докато четеше.

— Сигурно вече си прочел тази страница десет пъти, тъпчо.

— Трябва да запомня всичко.

— Вътре пише само глупости.

— Трябва да си взема изпитите.

— Мислил ли си някога да наебеш някое момиче?

— Какво? — каза той и плю на ръцете си.

— Поглеждал ли си под полата на някое момиче? Не ти ли се иска да видиш още? Мислил ли си какво имат между краката?

— Това не е важно.

— За нея е важно.

— Трябва да уча.

— Събираме се да доиграем един мач. Момчетата от училище.

— В неделя?

— Какво й е лошото на неделята? Хората правят най-различни неща в неделя.

— Да де, но бейзбол?

— Професионалистите играят в неделя.

— На тях им плащат.

— А на теб плащат ли ти да четеш тази страница по десет пъти? Хайде бе, излез на чист въздух, може да ти се проветри главата.

— Добре. Но само за малко.

Той стана, двамата тръгнахме по коридора и минахме през дневната. Там беше вратата за навън.

— Ейб, къде отиваш?

— Ще изляза за малко.

— Добре. Но не се бави. Трябва да учиш.

— Знам…

— Добре, Хенри, ти отговаряш да се върне бързо.

— Ще имам грижата, госпожо Мортенсън.

Бяха се събрали Плешко, Джими Хачър, още няколко момчета от училище и от квартала. В двата отбора имаше само по седем души, което оставяше малко дупки в защитата, но на мен ми харесваше така. Аз играех централен защитник. Бях станал добър, наваксвах пропуснатото. Покривах по-голямата част от игрището. Бях и бърз. Обичах да играя близо до топката, за да хващам късите. Но най-много обичах да бягам назад, за да хващам високите силни топки, които летяха над главата ми. Така играеше Джигър Стац в „Лос Анджелис Ейнджълс“. Имаше само 28% успеваемост при ударите, но с онези, които открадваше от другия отбор, ставаше толкова ценен, колкото играч с 50% успеваемост.

Всяка неделя идваха да ни гледат десетина момичета от квартала. Не им обръщах внимание. Когато станеше нещо интересно, адски пищяха. Ние играехме с истинска бърза топка за бейзбол и всички си имахме собствени ръкавици, дори Мортенсън. Неговата беше най-хубава. Почти не беше използвана.

Аз изтичах в тръс до центъра на игрището и играта започна. Ейб беше на втора база. Ударих ръкавицата си с юмрук и подвикнах на Мортенсън:

— Ей, Ейб, бил ли си чекии в сурово яйце? Не ти трябва да умираш, за да отидеш в рая!

Чух как момичетата се смеят на това.

Първият играч с бухалката не улучи. Не го биваше особено. Аз също често пропусках, но удрях най-силно от всички. Наистина блъсках здраво: топката излиташе от игрището чак на улицата. Винаги се навеждах ниско над земята, преди да ударя. Приличах на навита пружина, стегната и готова за удар.

Всичко в играта ми беше интересно. Всички онези игри, които бях пропуснал, защото трябваше да кося моравата, всички онези дни в началното училище, когато ме избираха предпоследен, бяха останали зад гърба ми. Бях разцъфтял. В мен имаше нещо, аз го знаех и от това ми ставаше добре.

— Ей, Ейб! — подвикнах отново. — Ти обаче толкова много плюеш, че не ти трябва сурово яйце!

Следващият играч с бухалката успя да удари силно, но топката излетя много високо и аз се затичах, за да я хвана над рамото си. Тичах бързо, чувствах се страхотно и знаех, че отново ще мога да направя чудо.

Обаче мамка му. Топката се удари в короната на едно високо дърво на края на игрището. После заподскача надолу между клоните. Застанах под дървото и зачаках. Не, отиваше наляво. Затичах се наляво. После пък отскочи надясно. Хукнах надясно. Топката се удари в един клон, поколеба се, хлъзна се между листата и падна право в ръкавицата ми.