Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Ох! Предавам се!

— Престанете! Господи! Милост!

— Майчице!

Армиите се разделиха и застанаха една срещу друга. Полковник Съсекс пак си взе папката. Униформата му дори не беше измачкана. Медалите му си стояха по местата. Кепето му беше сложено под уставния ъгъл. Той ловко пъхна нагайката под мишница и се отдалечи. Ние тръгнахме след него.

Качихме се в старите военни камиони със съдрани брезентови гюруци, с които ни бяха докарали. Запалиха двигателите и ние тръгнахме обратно. Седяхме едни срещу други на дълги дървени пейки. Когато идвахме, бяхме разделени и всички от Синята армия бяха в единия камион, а всички от Зелената — в другия. На връщане се бяхме смесили и седяхме заедно, като не откъсвахме поглед от прашните си очукани обуща и подскачахме напред и назад, наляво и надясно, нагоре и надолу, докато камионът се клатеше по изровените стари пътища. Бяхме уморени, победени и ядосани. Войната беше свършила.

Заради военното обучение не можех да се занимавам със спорт, докато останалите момчета напредваха всеки ден. Те влизаха в отборите на гимназията, печелеха мачове и сваляха гаджетата. Аз по цял ден марширувах на слънце. Не виждах почти нищо друго, освен ушите и гъза на момчето пред мен. Много бързо се разочаровах от вълшебството на армейските порядки. Другите момчета си лъскаха обущата до блясък и изглежда, се наслаждаваха на маневрите. Аз не намирах никакъв смисъл в това. Те просто добиваха все по-добра форма в подготовка за деня, в който някоя бомба щеше да им откъсне топките. От друга страна, не можех да си представя и да клеча на игрището с футболна каска, протектори на раменете, синьо-бял екип и номер 69, мъчейки се да спра някой злобен кучи син от друг град, или пък да се опитвам да преместя някакъв звяр, който вони на такос, за да дам шанс на сина на окръжния прокурор да спечели още шест метра при атаката по левия фланг. Проблемът беше в това, че човек постоянно трябваше да избира между две злини, и независимо какво избираш, всеки път губиш още малко от себе си, докато накрая не остане нищо. На двайсет и пет години повечето хора вече бяха свършени. Превръщаха се в цяла проклета нация от загубеняци, които карат коли, ядат, правят бебета и вършат всичко по възможно най-тъпия начин, например като гласуват за онзи кандидат за президент, който най-много им прилича на тях самите.

Аз нямах никакви интереси. Нищо не ме вълнуваше. Нямах представа как ще се измъкна от всичко това. Останалите поне имаха някаква жажда за живот. Сякаш бяха осъзнали нещо, което аз не разбирах. Може би бях умствено недоразвит. Не бих се учудил. Често се чувствах непълноценен. Искаше ми се просто да се отърва от тях. Но нямаше къде да отида. Самоубийство? Боже Господи, това само щеше да ми отвори допълнителна работа. Просто ми се искаше да легна и да заспя за пет години, но те не ме оставяха да го направя.

И така, все още бях в гимназията „Челси“, все още ходех на военно обучение и все още бях с пъпките и плюските. Последното винаги ми напомняше колко съм преебан.

Беше голям ден. Всички момчета, които бяха спечелили състезанието по боравене с оръжие в своите взводове, се строиха в една дълга редица, в която щяха да определят финалния победител. По някакъв начин аз бях спечелил състезанието в моя взвод. Не знам защо. Изобщо не се оправях с пушката чак толкова добре.

Беше събота. На трибуните имаше много майки и бащи. Някой наду тръба. Проблесна сабя. Чуха се команди. Дясно рамо! Ляво рамо! За почест! Пушките се удряха в раменете ни, прикладите им се удряха в земята, сетне пушките отново се удряха в раменете. На трибуните седяха момиченца със сини, зелени, жълти, оранжеви, розови и бели рокли. Беше горещо, отегчително и налудничаво.

— Чинаски, ти ще отстояваш честта на нашия взвод!

— Тъй вярно, господин ефрейтор Монти!

На трибуните бяха насядали момичетата и чакаха своите любовници, своите победители, своите бъдещи началници в предприятието, където щяха да работят. Беше много тъжно. Ято гълъби, подплашени от някаква понесена от вятъра хартия, шумно запляскаха с криле и се отдалечи. Жадувах да съм се напил с бира. Жадувах да съм някъде далеч оттук.

Всеки път, когато някой от войниците допуснеше грешка, той трябваше да отстъпи назад от редицата. Скоро останаха шестима, после петима, после трима. Аз все още бях в редицата. Нямах никакво желание да победя. Знаех, че няма да победя. Скоро щяха да ме отстранят. Исках да си ходя. Бях уморен и ми беше писнало. Освен това бях целият в пъпки. Не давах и пет шибани цента за победата в това състезание. Но не можех да направя очевидна грешка. Ефрейтор Монти щеше да се обиди.