Чарлз Буковски - Всичко на масата

Джим пръскаше момичетата с вода. За тях беше като морско божество и те го обожаваха. Беше обещание и възможност. Беше велик. Наистина му се удаваше. Аз бях прочел много книги, но той беше прочел една, която аз дори не бях разгръщал. Беше истински артист със своите бански гащета, своите топки, лукавото си дребно личице и кръглите си ушички. Беше най-добрият. Не можех дори да се меря с него, както не можех да се меря с едрия кучи син от зеления кабриолет с красивото момиче с руса коса, развята от вятъра. И двамата получаваха това, което заслужаваха. А аз бях само едно лайно за петдесет цента, което се носеше в зеления океан на живота.

Гледах ги как излизат от водата — млади, с блестяща и гладка кожа, недосегаеми. Исках да ме пожелаят. Но не от съжаление. И все пак, въпреки гладките си недокоснати тела и умове, те все още не бяха съвсем готови, защото все още не бяха подлагани на сериозно изпитание. Когато в живота им най-сетне изникнеше нуждата, може би щеше да ги притисне твърде късно или твърде силно. А аз бях готов. Може би.

Гледах как Джим се бърше с една от техните кърпи. Докато го гледах, нечие хлапе, момченце на около четири години, дойде при мен, загреба шепа пясък и я метна в лицето ми. После просто остана на мястото си и ме зяпна със сияещо лице, а тъпата му малка уста, изцапана с пясък, беше полуотворена в израз на някакво победно чувство. Беше дръзкото, разглезено лайно на мама. Аз му направих знак с пръст да дойде по-близо. Детето не помръдна.

— Ела тук, момченце — казах му аз. — Да те почерпя с лайняни бонбони.

Малкото копеленце ме погледна, обърна се и побягна. Дупето му изглеждаше тъпо. Приличаше на круша, разделена на две части, които се движеха така, сякаш нямат нищо общо една с друга. Е, бях съкрушил още един враг.

После се върна Джим, майстор-свалячът. Застана на същото място, на което беше стояло хлапето. И той сияеше.

— Тръгнаха си — съобщи ми той.

Погледнах към мястото, където бяха лежали петте момичета, и те наистина бяха изчезнали.

— Къде отидоха? — попитах.

— На кого му пука? Взех телефоните на двете, които най-много ставаха.

— За какво?

— За ебане , тъпако!

Изправих се.

— Май ще те ступам малко, тъпако!

Лицето му изглеждаше добре под морския бриз. Вече си го представях проснат на пясъка, как се гърчи и подритва с белите си пети.

Джим отстъпи крачка назад:

— Стига бе, Ханк! Виж, ще ти дам телефоните им!

— Задръж си ги. За какво са ми тези телефони, като нямам като твоите проклети тъпи уши?

— Добре де, добре, ние сме приятели, забрави ли?

Изкачихме се по плажа до крайбрежната алея, където бяхме заключили велосипедите си зад едно бунгало. И докато вървяхме натам, и двамата знаехме кой е победител в днешния ден, и дори да го проснех на пясъка, това нямаше да промени нещата, или поне не много. Докато въртяхме обратно към къщи, аз дори не се опитах да посрамя Джим, както на идване. Трябваше ми нещо повече от това. Може би ми трябваше блондинката от зеления кабриолет с нейната дълга коса, развята от вятъра.

Военното обучение беше за тъпаците. Както вече казах, трябваше да се ходи или на военно обучение, или на физическо. Аз предпочитах физическото, но не исках хората да видят плюските на гърба ми. На всички, които ходеха на военно обучение, им имаше нещо. Почти целият курс се състоеше от момчета, които не обичаха спорта, или които бяха записани на военно обучение от родителите си, защото родителите им смятаха, че това е патриотично. Обикновено родителите на богатите момчета бяха по-патриотично настроени от останалите, защото щяха да загубят повече, ако някой ни превземе. Победните родители бяха далеч по-малко патриотични и често проявяваха патриотизъм само за да не се изложат или защото така ги бяха възпитали. Те подсъзнателно усещаха, че за тях самите няма да бъде нито по-добре, нито по-зле, ако държавата се управлява от руснаците, германците, китайците или японците — особено пък ако бяха тъмнокожи. За тях самите може би дори щеше да бъде по-добре . Както и да е, понеже много от родителите на учениците в гимназията „Челси“ бяха богати, ние имахме един от най-многобройните курсове по военно обучение в града.

Така че марширувахме в най-голямата жега и се научихме да изкопаваме походни тоалетни, да лекуваме ухапвания от змии, да се грижим за ранени, да стягаме турникети и да атакуваме на щик; научихме и всичко за ръчните гранати, проникването в тила на врага, разположението на войските, маневрите, отстъпленията, атаките, умствената и физическата дисциплина; бяхме и на стрелбището, бум, бум, където ни дадоха медали за точна стрелба. Имахме и истински полеви маневри, ходихме в гората и проведохме една война наужким. Пълзяхме по корем, стиснали пушките си. Взехме го много насериозно. Дори аз го взех насериозно. В цялото упражнение имаше нещо, което те предизвикваше да го вземеш насериозно. Беше глупаво и всички знаехме, че е глупаво, или поне повечето от нас, но нещо в главите ни прещрака и ние наистина искахме да дадем всичко от себе си. Имахме един стар пенсиониран военен, полковник Съсекс. Беше започнал да изкуфява и точеше лиги, които излизаха от края на устата му и се стичаха надолу по брадичката. Той никога не казваше нищо. Само стоеше с униформата си, покрита с медали, и си вземаше заплатата от училището. По време на маневрите носеше папка и си записваше резултата. Стоеше на един висок хълм, откъдето се виждаше всичко, и си водеше бележки — или поне така изглеждаше. Но не ни каза кой е надделял. И двете страни твърдяха, че са победили. Никой не остана доволен.