Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Стига бе, Ханк! Не се ебавай така с мен!

— А, Джим, здрасти. Дойде ли най-сетне?

Опитах се да накарам Джим да избере някое място на плажа, където няма много хора. Чувствах се нормално, ако бях с риза, но когато трябваше да остана гол, бях беззащитен. Мразех останалите хора на плажа заради това, че по телата им няма белези. Мразех всички проклети хора, които се печаха на слънце, къпеха се във водата, хранеха се, спяха, говореха си или си подхвърляха плажни топки. Мразех задниците им, лицата им, лактите им, косата им, очите им, пъповете им и проклетите им бански.

Излегнах се на пясъка, като си мислех: „Трябваше да му шибна един на онзи дебелак. За какъв се мислеше?“

Джим се излегна до мен.

— Е, майната му — каза той. — Хайде да ходим да плуваме.

— Още не — възразих аз.

Във водата беше пълно с народ. В какво беше очарованието на плажа? Какво толкова му харесваха? Нямаха ли си друга работа? Ебати тъпите копеленца.

— Представяш ли си — рече Джим. — Жените влизат във водата и пикаят в нея.

— Да, и ти после го гълташ.

Никога нямаше да успея да живея в мир с хората. Може би трябваше да стана монах. Щях да се преструвам, че вярвам в Господ, да живея в килия, да свиря на орган и постоянно да се напивам с вино. Никой нямаше да ме тормози. Можех да се крия в килията си месеци наред, за да размишлявам и да се моля, и така нямаше да се налага да се срещам с никого, само щяха да ми подават виното вътре. Проблемът беше, че монашеските раса са от чиста вълна. Сигурно беше по-зле и от униформите във военното обучение. Нямаше да мога да нося расо. Трябваше да измисля нещо друго.

— Опа — каза Джим.

— Какво има?

— Едни момичета ей-там ни гледат.

— И какво?

— Говорят си и се смеят. Може да дойдат при нас.

— Честно?

— Аха. Ако тръгнат насам, ще те предупредя. Когато ти кажа, се обърни по гръб.

По гърдите ми имаше само няколко пъпки и белези.

— Не забравяй — повтори Джим. — Когато ти кажа, се обръщаш по гръб.

— Добре де.

Бях легнал с лице върху ръцете си. Бях сигурен, че Джим гледа момичетата и се усмихва. Знаеше как да се оправя с тях.

— Тъпи путки — заяви той. — Толкова са глупави.

„Защо изобщо дойдох? — помислих си аз. — Защо винаги е въпрос на избор между нещо лошо и нещо още по-лошо?“

— Опа, Ханк, идват!

Погледнах. Бяха пет момичета. Завъртях се по гръб. Те се доближиха, като се кикотеха, и застанаха до нас. Едната каза:

— Ей, тези момчета май са готини!

— Тук ли живеете, момичета? — попита ги Джим.

— Аха — отвърна едната. — Свиваме гнезда, като чайките!

Те се разкискаха.

— Е, не знам — рече Джим. — Ние сме орли. Не съм сигурен, че два орела могат да се справят с пет чайки.

— Всъщност птиците как го правят? — попита едната.

— Да пукна, ако знам — каза Джим. — Но може би точно ние ще разберем.

— Искате ли да дойдете на нашата хавлия? — предложи друго момиче.

— Естествено — отвърна Джим.

Три от момичетата се бяха обадили. Другите две само стояха и постоянно придърпваха банските си надолу, за да не им се види нещо.

— Мен не ме бройте — казах аз.

— Какво му има на твоя приятел? — попита едно от момичетата, които си бяха крили задниците.

— Той е малко странен — обясни Джим.

— Ама какво му има? — заинтересува се последното момиче.

— Просто е малко странен — повтори Джим.

Той стана и отиде при момичетата. Аз затворих очи и се заслушах във вълните. Там, в океана, имаше хиляди риби, които се изяждаха една друга. Безбройни усти и задници, които гълтат и серат. По цялата земя нямаше нищо друго освен усти и задници, които гълтат, серат и се чукат.

Обърнах се по корем и загледах какво правят Джим и петте момичета. Той стоеше прав, пъчеше се и се фукаше с топките си. Нямаше нито моя широк гръден кош, нито силните ми крака. Беше слаб и изящен, с черната си коса и малката си мръсна уста с идеални зъби, малките си кръгли уши и дългата си шия. Аз изобщо нямах шия. Или поне почти нямах. Главата ми сякаш беше закрепена направо на раменете. Но пък бях силен и зъл. Това обаче явно не беше достатъчно, жените харесваха красавци. Ако не бяха пъпките и белезите, аз също щях да отида и да им покажа това-онова. Аз също щях да им покажа топките си и да привлека вниманието на тъпите им празни главички. Аз, с моя живот за петдесет цента на седмица.

После видях как момичетата скачат на крака и тръгват след Джим към водата. Чух ги как се кикотят и пищят като безмозъчни… какво? Не, всъщност бяха мили. Не бяха като възрастните и родителите. Все още се смееха. Нещата им бяха забавни. Не ги беше страх да се привържат към нещо. Не долавяха смисъла на живота, структурата на нещата. Д. Х. Лорънс се беше досетил за това. Човек има нужда от любов, но не от онази любов, която използват повечето хора и от която се оставят да бъдат използвани. Старият Д. Х. наистина беше разбрал как стоят нещата. Приятелчето му Хъксли беше претенциозен интелектуалец, изтъкан от нерви, но пък беше толкова забавен. По-добър от Дж. Б. Шоу с неговия прословут ум, като остър кил на кораб, който постоянно се опираше в дъното, с неговите измъчени остроумия, които в крайна сметка се превръщаха в тегоба и заради това той не можеше да изпита никакво истинско чувство, а брилянтните фигури на речта му най-сетне ставаха досадни и започваха да стържат по ума и чувствата. Но все пак беше хубаво да ги изчетеш всичките. Така човек осъзнаваше, че мислите и думите могат да бъдат завладяващи, макар че в крайна сметка и от тях нямаше полза.