Чарлз Буковски - Всичко на масата

Момичетата се разпищяха.

Изстрелях топката обратно към нашия питчър с един подскок, после на бегом се върнах обратно към средата на игрището. Следващият батър пропусна. Нашият питчър, Харви Никсън, мяташе силно.

Двата отбора смениха местата си и аз се паднах пръв на бухалката. Никога не бях виждал момчето, което застана срещу мен. Не беше от „Челси“. Не знаех откъде е. Всичко му беше голямо — голяма глава, голяма уста, големи уши, едро тяло. Косата му влизаше в очите и приличаше на тъпак. Косата му беше кафява, очите му бяха зелени и тези зелени очи ме гледаха изпод косата така, сякаш ме мразеше лично. Лявата му ръка изглеждаше по-дълга от дясната. Хвърляше с лявата. Никога не бях заставал срещу питчър-левичар, не и с бърза топка. Но и на това му се намираше цаката. Просто го обръщаш огледално и всичко ще бъде наред.

Викаха му „Котенцето“ Флос. Ебати котенцето. Осемдесет и пет кила.

— Давай, Бъч, удряй! — извика едно от момичетата.

Викаха ми Бъч, „Бандита“, защото удрях силно и не им обръщах внимание.

Котенцето ме погледна измежду големите си уши. Аз се изплюх на игрището, стъпих по-здраво и размахах бухалката.

Котенцето кимна, все едно кетчърът му беше подал някакъв таен сигнал. Само се перчеше. После огледа игрището. Перчеше се. Заради момичетата. Не можеше да си избие путките от главата.

Той се засили да хвърля. Наблюдавах топката в лявата му ръка. Очите ми не се откъсваха от топката. Бях открил тази тайна. Трябва да се концентрираш върху топката и да не я изпускаш от поглед, докато не достигне до теб, а после да я убиеш на място с бухалката.

Видях как топката се откъсна от пръстите му, въпреки че слънцето ми светеше в очите. Беше като малко ръмжащо чудовище, но не беше невъзможна. Летеше под коленете ми и мина далеч встрани от бухалката. Неговият кетчър трябваше да направи плонж, но я хвана.

— Първа топка — измърмори кварталният дъртак, който ни беше съдия.

Той работеше като нощен пазач в един супермаркет и обичаше да си говори с момичетата. „Вкъщи имам две дъщери, същите като вас. Малки красавици. И те се обличат с тесни роклички като вас, момичета.“

Когато играехме бейзбол, все се навеждаше зад играчите, за да показва на момичетата големия си гъз. Това беше всичко, с което разполагаше в живота — един голям гъз и един златен зъб.

Кетчърът подхвърли топката обратно на Котенцето Флос.

— Ей, писе! — подвикнах му аз.

— На мен ли говориш?

— На теб, на теб, с късите ръчички. Следващия път гледай да мине по-близо, щото иначе трябва да си хвана такси!

— Следващата е специално за теб — каза ми той.

— Хубаво — отвърнах.

Стъпих по-здраво и се приготвих.

Той отново направи същите номера с кимането, все едно са му подали таен сигнал, и огледа игрището. Зелените му очи се вторачиха в мен изпод мръсната му кафява коса. Видях как се приготвя за хвърляне. Видях как топката се откъсна от пръстите му, като черна точка на фона на слънцето и небето, а после изведнъж стана много по-голяма, защото летеше право към главата ми. Приклекнах и усетих как топката ме докосна по косата, когато прелетя над мен.

— Страйк! — обяви дъртакът.

— Какво?! — изкрещях.

Кетчърът още държеше топката. Изглеждаше също толкова изненадан от отсъждането, колкото и аз. Взех топката от него и я показах на съдията.

— Какво е това? — попитах го.

— Топка за бейзбол.

— Точно така. Запомни как изглежда.

Взех топката и отидох до мястото на питчъра. Зелените очи не трепнаха под мръсната коса. Но устата му леко се отвори, като на жаба, която си поема въздух.

Застанах точно пред Котенцето.

— Не удрям с глава — заявих. — Следващия път, когато направиш нещо подобно, ще натикам тази топка направо през шортите ти, в онази дупка, където забравяш да се бършеш.

Върнах му топката и се върнах на мястото си. Стъпих здраво и замахнах с бухалката.

— Едно на едно — каза дъртакът.

Флос вдигна малко прах в краката си. Погледна наляво, към края на игрището. Там нямаше нищо, ако не броим полумъртво от глад куче, което се чешеше по ухото. После Флос погледна към кетчъра си, за да му даде знак. Искаше да се докара пред момичетата. Дъртакът беше приклекнал, разперил големия си гъз, и също се опитваше да се докара пред момичетата. Аз сигурно бях от малкото хора на игрището, който мислеше само за бейзбол.

Моментът дойде и Котенцето Флос се засили да хвърля. От вида на лявата му ръка, която се въртеше като крило на мелница, човек можеше да се паникьоса — но не биваше да си го позволява. Просто трябваше да си търпелив и да чакаш топката. Каквото и да правеха, в един момент трябваше да я пуснат. И след това топката си оставаше само за теб, за да я унищожиш, и колкото по-силно бе хвърлена, толкова по-силно можеше да я избиеш.