Чарлз Буковски - Всичко на масата

Спрях, клекнах и протегнах ръка. Кучето отстъпи.

— Ела, приятелче, няма страшно… ела, ела…

То се приближи малко. Гледаше много тъжно.

— Какво са ти направили, момчето ми?

Кучето пристъпи още мъничко по-близо, като се тътреше по тротоара, трепереше и доста бързо размахваше опашка. После изведнъж скочи отгоре ми. Беше едро куче, макар и толкова изпосталяло. Бутна ме назад с предните си крака, аз се проснах по гръб на тротоара и кучето започна да ме ближе по лицето, по устата, по ушите, по ръцете, навсякъде. Бутнах го назад, изправих се и си избърсах лицето.

— Долу бе! Трябва да хапнеш нещо! ХРАНА!

Отворих кесията си и извадих един сандвич. Разгънах го и отчупих парче от него.

— Ще си го разделим, момчето ми!

Оставих неговата половина от сандвича на тротоара. Кучето го доближи, подуши го и се отдалечи с увиснала опашка, като ме поглеждаше през рамо.

— Ей, приятел, чакай! Този беше с фъстъчено масло ! Ела, ела, ще ти дам наденица ! Върни се, момчето ми, върни се!

Кучето отново се доближи, предпазливо. Намерих сандвича с наденица, отчупих едно парче, избърсах евтината водниста горчица от месото и го оставих на тротоара.

Кучето се наведе над парчето от сандвича, завря муцуна в него, подуши го, после се врътна и си тръгна. Този път дори не се обърна. Затича се в тръс надолу по улицата.

Нищо чудно, че цял живот се чувствах потиснат. Очевидно не се хранех както трябва.

Продължих към магазина. До него се стигаше по същата улица, по която бях ходил на училище.

Пристигнах. Намерих служебния вход, бутнах вратата и влязох. Навън грееше ярко слънце, а вътре цареше полумрак. Когато очите ми привикнаха, различих някакъв човек, който стоеше на няколко метра пред мен. Някъде в миналото някой беше отрязал половината от лявото му ухо. Беше висок, извънредно слаб мъж с остри сиви зеници, които пронизваха средата на иначе безцветни очи. Беше много висок и много слаб, но по средата на тялото му — над колана — изведнъж щръкваше жалко, ужасяващо и необяснимо бирено коремче. Цялата му маса се беше настанила там, а останалата част от тялото му беше изоставена и похабена.

— Аз съм отговорник Ферис — представи се той. — Предполагам, че ти си Чинаски?

— Да, сър.

— Закъсня с пет минути.

— Забавих се, защото… Ами, всъщност спрях да нахраня едно куче, което умираше от глад — ухилих се.

— Това е едно от най-тъпите извинения, които съм чувал, а аз работя тук от трийсет и пет години. Не можа ли да измислиш нещо по-свястно?

— Ами аз току-що започнах, господин Ферис.

— След малко може и да свършиш. Слушай сега — той посочи с пръст, — ето там е часовникът, а там е етажерката с картите на служителите. Намери си картата и я перфорирай.

Намерих си картата. Хенри Чинаски, служител №68754. Взех я и отидох до часовника, но не знаех какво да правя.

Ферис се доближи и застана зад мен, като гледаше часовника.

— Вече закъсняваш с шест минути. Ако закъснееш с повече от десет, се записва цял час.

— Значи по-добре направо да закъснея с цял час.

— Не се прави на смешник. Ако ми трябва смешник, си пускам Джак Бени. Ако закъснееш с цял час, проваляш целия проклет работен ден.

— Съжалявам, но не знам как се използва такъв часовник. Тоест, как перфорирам картата?

Ферис грабна картата от ръката ми. После я посочи.

— Виждаш ли тази дупка?

— Ъхъ.

— Какво?

— Исках да кажа „Да“.

— Добре, значи тази дупка е за първия ден от седмицата. Днес.

— Ъхъ.

— Пъхаш картата тук, ето така…

Той пъхна картата вътре и я извади.

— А после, докато е вътре, натискаш този лост.

Ферис натисна лоста, но картата не беше вътре.

— Разбрах. Да започваме.

— Не, чакай.

Той вдигна картата пред очите ми.

— Когато излизаш за обяд, я перфорираш ето тук.

— Да, разбрах.

— А когато се връщаш от обяд, перфорираш следващата дупка. Обедната почивка е трийсет минути.

— Трийсет минути, ясно.

— След края на работното време перфорираш последната дупка. По четири дупки на ден. После си отиваш вкъщи, в квартирата или където там живееш, спиш, връщаш се и я пробиваш още четири пъти всеки работен ден, докато те уволнят, напуснеш, умреш или се пенсионираш.

— Разбрах.

— Освен това искам да ти кажа, че заради теб просрочих встъпителното си обръщение към новите ни служители, към които ти засега се числиш. Тук аз съм шефът. Моята дума е закон, а твоите желания нямат никакво значение. Ако нещо в теб не ми хареса, каквото и да е — как си връзваш обувките, как си подстриган, как пърдиш — изхвърчаваш обратно на улицата, ясно ли ти е?