Чарлз Буковски - Всичко на масата

Баща ми обичаше да повтаря девиза: „Който рано ляга и става, поумнява и забогатява“.

Като го гледах, не беше подействало. Реших, че може би ще се опитам да правя обратното.

Не можех да заспя.

Може би да мастурбирам, като си представям госпожица Медоус?

Не, беше прекалено евтино.

Търкалях се в тъмното и чаках да се случи нещо.

Първите три-четири дни в „Миърс-Старбък“ бяха еднакви. И изобщо, в „Миърс-Старбък“ можеше да се разчита на традициите. Кастовата система например беше общоприет факт. Нямаше нито един служител от продажбите, който да размени повече от една-две думи с някой от склада. Този факт не ми даваше мира. Постоянно мислех за това, докато бутах количката насам-натам. Дали беше възможно продавачите да са по-интелигентни от склададжиите? Със сигурност се обличаха по-добре. Притесняваше ме, дето те така лесно приемаха, че работното им място означава толкова много. Може би, ако бях продавач, и аз щях да разсъждавам като тях. Но останалите служители от склада не ме интересуваха особено. Както впрочем и продавачите.

И така, мислех си аз, докато бутах количката, вече имам работа. Но това ли беше всичко? Нищо чудно, че хората обираха банки. На света имаше прекалено много унизителни професии. Защо, по дяволите, не бях съдия от Върховния съд или концертиращ пианист? Защото за тези професии трябваше образование, а образованието струваше пари. Но аз и бездруго не исках да съм каквото и да било. И със сигурност преуспявах в това.

Избутах количката до асансьора и натиснах копчето.

Жените искаха мъже, които печелят пари и са известни в обществото. Колко жени от класа живееха с боклуци от крайните квартали? Е, аз тъй и тъй не исках да имам жена. Не и да живея с нея. Как изобщо мъжете живееха с жени? Какъв смисъл имаше? Това, което исках аз, беше да живея в някоя пещера в Колорадо, с тригодишни запаси от храна и пиене. Щях да си бърша задника с пясък. Бях готов да направя всичко, всичко, за да се спася от удавяне в това тъпо, тривиално и страхливо съществуване.

Асансьорът се качи. Все още го управляваше албиносът.

— Ей, чувам, че двамата с Мюкс снощи сте обиколили баровете!

— Той ме почерпи няколко бири. Аз нямам пари.

— Забихте ли мадами?

— Аз не.

— Защо не ме вземете следващия път? Ще ви покажа как се свалят мадами.

— Ти пък откъде знаеш?

— Имам опит. Миналата седмица спах с една китайка. И знаеш ли, наистина е така, както казват за тях.

— Какво казват?

Стигнахме до мазето и вратите се отвориха.

— Путката им не е от горе на долу, а отляво надясно.

Ферис стоеше и ме чакаше.

— Къде се губиш, по дяволите?

— Работих в градината.

— И какво правеше там, тореше олеандрите?

— Аха. Турям по едно лайно във всяка саксия.

— Слушай, Чинаски…

— Да?

— Тук аз пускам майтапите. Ясно ли е?

— Ясно.

— Добре тогава, имаш задача. Поръчка от „Мъжка конфекция“.

Той ми подаде разписката.

— Локализирай тези стоки, достави ги срещу подпис и се върни.

За отдел „Мъжка конфекция“ отговаряше господин Джъстин Филипс-младши. Беше от добро семейство, вежлив и възпитан, някъде на двайсет и две. Стоеше много изправен, имаше тъмна коса, тъмни очи и плътни устни. За съжаление му липсваха скули, но това почти не се забелязваше. Беше блед и носеше тъмни дрехи и безупречно колосани ризи. Продавачките го обожаваха. Беше чувствителен, интелигентен и умен. Освен това беше и малко гаден, все едно някой от красивите му прадеди му беше завещал това свещено право. Бе нарушил традицията в магазина само веднъж, за да ми каже:

— Много е гадно с тези грозни белези по лицето ти, а?

Когато стигнах с количката си до отдел „Мъжка конфекция“, Джъстин Филипс стоеше много изправен, леко наклонил глава встрани, и както обикновено се беше вторачил в нищото, сякаш виждаше неща, които обикновените хора не можеха да видят. Беше като пророк или нещо подобно. Или пък просто аз не можех да разпозная доброто възпитание, дори да ме удари по носа. Със сигурност винаги изглеждаше така, сякаш е над нивото на обкръжението си. Беше добър номер, ако можеш да го прилагаш постоянно и същевременно да ти плащат. Може би точно това харесваха шефовете и продавачките в него. Ето значи един човек, който беше прекалено добър за работата си, и все пак не се отказваше.

Отидох до него с количката.

— Поръчката ви, господин Филипс.

Той сякаш не ме забеляза, което донякъде ме обиди, но и донякъде ме зарадва. Наредих стоките на тезгяха, докато той втренчено се взираше някъде над мен, към горния край на асансьора.